Тия дни ми попадна по ТВ един класически американски филм за голямата игра на война и нерви между великите сили и Китай в началото на XX век "55 дни в Пекин". Любопитно ми беше после да науча, че през 60-те продуцентите изпитвали силни затруднения да намерят достатъчно китайци за масовките (да подберат китайци за главните роли на китайци и през ум не им е минало - гримирали са бели хора). Ами да бяха потърсили в Шанхай. Има достатъчно:
Една кратка отлъчка до Шанхай ми дойде добре. Хем да видя нов свят, хем да сменя менюто, хем да се видя с брат си от Корея. Не е съвсем неочаквано нов свят, защото съм бил тук и там по Китай, но за сеанс шокова терапия в културното африканско монотоние става. Градът е бумващ икономически, изблизано чист и подреден. Срещаш много бели хора, които очевидно живият и/или работят там, което ще рече, че става! Колкото и да е напрегнато ежедневит век по-късно, начинът им на живот със сигурност е по-спокоен от битието на обсадените пекински експатриати от филма, преследвания от башибозуците (обществото на Юмруците за Храмония и Справедливост) и обстрелвани от имперската артилерия и стенобойни машни.
Липсва държавно-комунистическата парадност на Пекин. Срещат се много малко униформени, няма дворци и внушителните здания не представят държавната власт. А икономическата мощ. От няколко епохи. По повод експото са лъснали крайбрежната улица The Bund с банките и хотелите от златния век на Западната доминация и търговията отпреди Втората световна и комунизма. Там дето Индиана Джоунс гонеше някакъв диамант ли беше, противоотрова ли, сред разсипала се кофа лед на дансинга сред масовка във вечерни рокли и смокинги, играеща фокстрот.
Но колкото и да е богат, напреднал и позападнял, Шанхай не е нито Токио, нито Хонконг. Рано му е. Първо, че все пак е комунизъм и не всичко е разрешено (например facebook не е). И второ, че очевидно промените са станали толкова бързо, че само едно поколение ги е прегърнало. По-възрастните май не са разбрали какво им е дошло на главата и как трябва да се живее в него. И по дрехите си личи и по най-различни ежедненвни ситуации, на които ставаш свидетел и оценяваш даже и без думи. Освен това е пълно с пришълци от вътрешността, които са не по-малко объркани от възрастните шанхайци.
В градът тече световно изложение, но хитрите французи си бяха изнесли панаирчето далеч. На една пешеходна улица в града, в сърцето на Френската концесия - кваратал, планиран и подреден от франзузите през XIX и първата половина на XX век, с хвърлящи девела сянка чинари по тротоарите. Имаше и вино, и сирене, и петанк, и ситроен. А в павилиона им хиляди китайци се снимат пред логото на Louis Vuitton (според брат ми - най-известният французин в снобско консуматорски Шанхай) и прожектирани образи на парижка архитектура от XIX век, вкл. 300-метрова стоманена кула, вдиганта за подобно изложение преди повече от век. Е, вярно, бяха им докарали и 7 платна на импресионисти (Гоген, Сезан, Миле, Мане ...) от музея Орсе. И една рота роботчета, които, когато са в настроение, танцуват по музика на Kraftwerk. Ние не ги заварихме в настроение, затова илюстрирам с видео от международния обмен:
Френската концесия е много приятно за разходки място с хвърлящи дебела сянка дървета по тротоарите. На фона на очакванията ти за многоетажна бетонна джунгла, прорязана от многолентови шосета на няколко ниво. Което, разбира се, го има. Има едно районче, което за го запазили като "стар град", и да - някои улици приличат на стар град с наблъскани като стара Хавана автентични наследствени жители, съжителстващи с "нео"-китайскотрадиционен стил молове, стрени в момента, но не по квадратния шаблон, ами с дървени покриви с дракони и свастики.
Посещението на експото беше недвусмислено най-слабото място в програмата. Понеже малко китайци има в самия град, та са си довели и още. Но нали се водеше официален повед на екскурзията, издържахме там целия ден. 14 юни. Което по съвпадение било национален ден на България, но ние докато схванем, че това по високоговорителите значело точно България, то свършило.
Както беше официален ден, нашият павилион беше един от малкото, в който можеше да се влезе без никакво чакане. Стори ми се по-добър отколкото първоначално си го представях - фототапет с пловдивска къща, макет на копривщенска къща, чешма (water is not poRtable), асма, златен тракийски (?) шлем във витринка. Не е ясно колко е свързано с темата за озеленяването на градския начин на живот през XXI век, но покрива оновното изискване на китайската публика - предоставя живописни декори да се снимаш пред тях. Току виж на някого толкова му харесало, че се вдъхновил да дойде на туризъм в Копривщица. Това не е изключено - аз съм се запознавал с тйванци, коита са пътували до Европа единствено за фолклорен фестивал точно в Копривщица,. Ако публиката е любозантелна, ще прочете на стената, че в България е родена цивилизацията. Което може би не е съвсем в синхрон с уроците от китайските буквари по същия въпрос, но нейсе. Провокира се дебат! А за напреднали е да проучат кои са Левски и Ботев и какво общо имат с и темата на експото, и с България като туристическа атрацкия.
Свряли са се в една заличка в палата, споделяна с Грузия и Молдова май. За разлика от горди държави като Босна и Херцеговина, които имат цели палати, за да влзеш в които чакаш половин час, а вътре няма нишо освен ... щанд за сладолед и макет на железница със сюжет от Втората световна война - товарни вагони и хитлеристки бронетранспортьори. Какво общо има това с темата за зеленината в съвременната градска среда не съвсем ясно. На китайците им бяха раздали (или си ги бяха купили) едни паспортчета, в които да събират печати от националните павилиони. Ужким да ги поощрят да не се блъскат само пред китайския. Резултатът е една луда и безсмислена надпревара да се наблъскат няколко порядъка повече китайци отколкото павилионите поемат без никакъв инерес към нищо изложено освен печата. Но ред има и тълпите чакат отвън на опашки. Търпеливо. Включително децата! Ние някак си успяхме да се вмъкнем в новозеландския павилион за половин час чакане, в австрийския - за час, а в британския - за час и половина. И почти без чакане - в иранския - да видим снимка на аятолах Кой-Беше и стан за тъчене на килим. Новозеландците се хвалиха със спокойния си буржоазно-събърбиан живот и многото зеленина. На един монитор въртяха нон-стоп 9-секундово видео как някакъв си връзва връзката, а жена му го прегръща с подтекст, че отива на работа, а на следващия си я развръзва и сяда да вечеря, с подтекст, че се е върнал от работа.
В австрийското влязохме от любопитство към интерактивната инсталация на един приятел, за която не беше сигурен, че още работи, след като се е прибрал в Австрия. Не работеше, но ужким
само тоя ден. Моделиран е един полегат ски склон, по който се прожектират лифтове и скиори, а публиката хвърля снежни топки (истински!) и като падне топката, все едно кликва с мишка и нещо става - я скиорче се спъва, я лавина се спуска. Ама точно тоя ден се бил стопил снегът. Как да не се стопи, като навън гонеше 30 градуса. Но пък не се беше стопил всичкият, та не знам - може и наистина да проработи. Много беше удобно, че румънската сцена беше така разположена, че като играят влашко хоро, на практика забавляват чакащите на австрийската опашка. Която се движи умерено бързо, но само до момента, когато вътре засвирва струнно-електронния квартет. Тогава китайците насядат в прехлас по земята и опашката запецва за неопределно време. Хванахме само последното парче от концерта. Единствено от британсия павилион - Катедралата със семената - съм истински доволен, защото той може да приеме като едно добре получило се концептуално произведение на визуалните изкуства.
Публикации
страхотно, благодаря!
ОтговорИзтриване