домосед

- В нашем городе нет ни одного луксофора! - заявява Елина, докато седим заклещени в грозно задръстване и щем - не щем - слушаме изпълненията на тъпанарите от двора на църквата в съседство. Хепънинг някакав.
- Какво няма? Това нещо латвийско да не е?
- А, да, - изчервява се Елина - руската дума май беше светофор, нали.
- Аха.

Да ти се удаде да си ползваш руския точно в Бурунди е чудновато само по себе си, но да ти се наложи да го научиш тук от нула на 20+ години и то при положение, че баща ти и майка ти са го декламирали в училище, е истински бисер в теорията на житейско-географските превратности. А Елина го е научила за две години в Бужумбура, за да ... се разбира колегите на мъжа си. Разликата във възрастта и с Марцис е точно толкова, колкото той да го е учил в училище преди независимостта на Латвия, а на нея да и се е разминало след. Макар че не е съвсем ясно как се живее и днес без бъкел руски в Рига, където на мнозинството от населението им е първият език. Но сега Елина не живее в Рига, нали, а в Бужумбура!

Срещата с Марцис ми отваря очите за виреенето на особена субкултура постсъветски авантюристи, ловуващи не то риба, не то пиле, не то злато и скъпоценни камъни в мътната вода на следвоенна субсахарска Африка. След Студената война имам предвид. Аферата с пилетата била неуспешен експеримент, защото чак като внесъл няколко тона замразени от Америка, осъзнал, че никъде в страната няма толкова постоянно ток, че да се поддържат функциониращи фризери. Което и обяснява защо туземците ядат само пресни пилета. А понеже в риболова конкуренцията от страна на крокодилите в езерото Танганайка е много силна, остават златото и скъпоценните камъни. Единият му служител е етнически руснак от Минск, а другият - рускоезичен етнически перуанец от Лима. В задълженията им влиза боравене с подобни на чушкопек пособия за обработка на минерали в килер-работилница между кухнята и гаража. На огромната къща (коммуналка, рус.) на три ката с басейн (басейнчик, рус.) и гледка над града към езерото от потъналия в зеленина квартал с резиденциите на националния елит. До който се стига след поредица от няколко бариери с въоръжени до зъби военни часовои.

В басейнчика заварваме и още двама авантюристи на средна възраст, атлетични, късо подстригани и без доловими нотки на чужд акцент в езика.
- О, ти си тръгнал към Гома в Конго? Ние точно там живеем.
- А с какво се занимавате там?
- Е, сега, с какво. Родине служим!
Офицер и прапоршчик, юеновци (от UN, рус.), скатали гимнастьорките и сините каски в мешките и излезли в гранизон с преспиване (и нае@@@ане) от казармите на Обединените нации край съседното езеро.
- Ехаем туда, куда Родина пошлёт - то в Конго, то в Канаду, то в Болгарию! - ми се хвали офицерът.
И подава тон за "Альоша", като очаква едва ли не да взема да му пригласям.
- А канадците знаят ли, че родината ти те праща там? - сменям аз посоката.
- Знаят, защо, аз да не съм разузнавач.
Не се влиза в подробности точно какъв е, но ми се хвали с гледката от апартамента си в княжески дворец на канала Фонтанка в Санкт Петербург. Под благовиден умиротворителен предлог тъпче Африка с Руския ботуш и на чаша (в множествено множествено число!) водка демонстрира вярност и морална (а може би и не само морална) подкрепа за честния балтийски минно-геоложки бизнес в борбата с нелоялната конкуренция (споменавана в едно изречение с думата "застрелю") А също и към кръчмарския, навъртайки $200 сметка за водка за една вечер. Прапоршчикът е мълчалив пред началството, а в крайна сметка май бива назначен да пази кушетката в хола, лишен от топла гръд за през нощта. Обадил се е единствено да ме предупреди да не минавам през тревата (в двора на къщата!), защото не се знаело къде се криели мините. Тоя пехотински инстинкт му бил станал втора в Африка.

Бизнесклиматът за търговците на минерали и юеновците в Бурунди, си представям, че не e качествено различен от Южна Африка в епохата на първите открития на златни жилки и кимбърлитови тръби. Романтиката на Дивия запад/юг. Разликата е, че сега сред най-важните умения е да се договори "концесия" с правилния човек в администрацията на пословично параноичен президент на с мъка опитваща се да изплува от блатото на корупцията и етническите конфликти африканска държавица. Президентът, от страх да не му извъртят някой преврат, е затворил двата най-широки булеварда в столицата. Защото белгийците така са ги прокарали, че да минават покрай днешната президентска канцелария. Оттам и задръстването. В деловите среди на домакините ми, а и не само в тях, руският е очевидно работният език. Най-личното посолство в центъра е руското, а в бар Бора-Бора на плажа, който бил един от само двата, посещавани редовно от музунгу (бели хора, суах.), се говореше също предимно на руски.

Единствено местните сватбари, сбрали се за снимка и танци на пясъка се ограничаваха с официалния за страната френски (другото любимо място за снимки на младоженци с пожелателен за семеен просперитет подтекст била витрината на фирмения магазин на Nissan край Голямото Дърво в града). А на английски скандираха само тримата запалянковци за Уганда във финала срещу Руанда за купата на CECAFA. Уганда спечели с дузпи.

Елина в качеството си на професионална танцьорка със завалени познания по езика и вродена недоброжелателност към пиянки най не ми се вписва в схемата. Но и тя е успяла да намери своето в град като Бужумбура - курсове по балет. У някакъв американски мисионер. Мисионери да търсиш в тоя район на света! И за тях средата и предизвикателствата не са се променили много от времето на д-р Ливингстон, отварял с кръст и библия пътя на Британския империализъм в сърцето на Африка през XIX век. А сега изглежда е ред на руския. Голямата игра продължава. Без на тъпанарите от Бурунди това да им прави каквото и да било впечатление. Те не са тъпанари, разбира се, а тъпанджии. И след като всички останали национални богатства са отдавна раздадени на концесия, за тях е останал кръстът да разнасят славата на Бурунди с изкустовото си - най-ценният експортен продукт. Слушал съм ги в Royal Festival Hall в Лондон навремето, а ето сега, че ми се удаде възможност заради задръстването да ги чуя и у дома им.

Видеоматериал за тях (с любезното съдействие на Интернет):

Д.'12

Всички илюстарции:

Burundi 2011: Bujumbura

Остров Мозамбик

2011-10-27T13:44:00.000-07:00

От Нампула за Острова пътувахме с колата на Уве (за туземците: Руби) от Пирна (окръжен център на Заксише Швайц-Остерцгебирге на брега на река Елба). Помни Несебър от ваканциите с вартбург и палатка в България с родителите си, като телманов пионер. Горе-долу по същото време, когато пък ние с нашите с лада и палатка карахме към Пирна и Дрезден. Като нищо сме се разминали на ферибота при Калафат. Сега са отворили къща за гости/бакпакери на острова с жена му португалка. 13 годишният му доведен син тъкмо го били пратили в английско училище-интернат, държано от емигрирали родезийци. Че да има шанс за общуване с хора от неговия сой (разбирай: раса) . Тук имало само още един бял тийнейджър, синът на французина Антоан, в чиято къщата за гости се настаних, с когото не се понасяли. Синовете това. Бащите са приятели. Бели момичета изобщо нямало. Даже на Антоан доведената от другия край на Африка дъщеря е черна. Като катран (разбирай: по-черна от местните черни). Което не пречи да е достойна за Мис Остров, а и работите и като моден и вътрешен дизайнер далеч надхвърлят местното ниво.
Тия жълто-смейно-битови подробности нямат никакво отношение нито към световното историческо наследство на остров Мозамбик, нито към природните прелести на северномозамбишкото крайбрежие, но дават добра представа за начина на живот на европейските експатриати в пост-пост-колониална Африка. Идеята да захванеш свой бизнес и то - в маларийното средище на Африка - била дотолкова чужда на баща му, че инстинктивната му реакция била сходима с основния философски въпрос от края на XX век "Какво му беше лошото на ГДР*-то?"

И според Уве, и според Антонио, даже и на маларията и нямало лошо, защото държавата я лекувала и леко, и евтино. Стига да идеш първо при държавния доктор (като в ГДР-то), а не при местния знахар, който да се опита да те излекува с хвърляне на раздрусани шикалки. Антонио (да не се бърка с Антоан) има гемия от първи род (разбирай: черупка) с мачта, с която при благоприятен вятър развежда такива като мене до съседния о-в Гоа (където има фар и гроб на умрял преди половин век фараджия, предполагаемо португалец) и до плажовете на континента.

По майчина линия бил мюсюлманин, но се казвал Антонио, защото баща му, макар и с недекларирани религиозни предпочитания, се придържал към установената по времето на цивилизационната мисия на Салазарова Португалия именна система - слуги на португалци да се наричат по португалски. А и навремето в колонията съществувала някаква форма на многослоен апартейд, при който в южната половина на острова се допускали да живеят черни при условие, че са християни, което не е ясно как точно се е разпознавало освен по името. Та сега тоя Антонио в зависимост от контекста и компанията се представя или като Антонио, или като Жито, което според него било мюсюлманско име. Става ясно, че това с двете имена е широко разпространена практика.

Също широкоразпространена в народната памет е теорията, че арабите са мюсюлманизирали африканците со кротце - со благо, а после португалците са покръствали со малце кьотек. Но не чак с огън и меч, както се опитват да им го припишат злите езици със задна дата. От 400 години португалско присъствие на острова първите поне 200 са свързани главно с търговията с черен пипер от Индия и кораборемонтна дейност. Идеята да се търгува и с роби идва чак към XVIII век, от което в наследство освен складовата база е останало и френското консулство, представяло интересите на най-крупния клиент, - палат - втори по достолепие след губернаторския.

По-любопитна е историята с холандците, които на няколко пъти между 1607 и 1613 се опитвали да им го вземат на португалците острова. Чунким малко острови е имало в Индийския океан, свободни за колонизиране. На тоя даже и вода е нямало (и сега няма), нито строителни материали (португалците си карали камъните от Португалия), нито даже храна (туземците ги мързяло да готвят и португалците си карали манджи от Мадагаскар). Обаче му било стратегическо разположението от мореплавателска гледна точка. Та португалците удържали неколкомесечни обсади на с много превъзхождащи ги военни флотилии, точно защото противно на логиката и обичайната стратегическа ситуация, вода и храна (запаси в огромни резервоари) имали защитниците на крепостта, нежели нападателите. Накрая на холандците им писнало, омели се и 40 години по-късно си построили аналогичен форт при нос Добра надежда. Само че там никога не би имало проблеми с питейната вода за евентуални обсадители. Тая победа (разбирай: незагуба) на шепа португалци в тропическа крепост е добър пример за на вид незначителна историческа ситуация, която има голямо значение за по-нататъшната история на света или в частност един континент. "Ами ако ... (Ботев беше с каска, а Левски ...)"

Ако холандците бяха спечелили, може би нямаше до установят колония при нос Добра надежда и основат Кейптаун, може би нямаше да има бели заселници-земеделци в Южна Африка, със сигурност нямаше огромна част от субконтинента 300 години по-късно да бъде подарена на Португалия от Берлинския и подобни конгреси (когато на България една Източна Румелия им досвидя да дадат), а впоследствие разпределена в зоната на влияние на ГДР по линия на СИВ** от 70-те и 80-те години на XX век.

Асоциацията с Несебър е, че и този остров е вързан към континента, но не с провлак, ами с няколко километров мост, построен в самия край на колониалната ера и по чудо оцеляващ вече 40 години.. А името на острова и оттам - на съвременната държава - идвало от някой си Муса М'Бики, който бил посрещнал първите португалци в ролята си на местен султан. Дали е бил чистокръвен арабин или африканец не съм сигурен.

Островът е 3 км дълъг и 300 м широк и е плътно застроен, така че южната и северната половина ги дели една улица, но разликата в архитектурните стилове е значителна. Бялата част е от каменни къщи, някои по на два-три ката с керемидени покриви, докато в черната колибите са еднокатни и покрити с някакъв традиционен материал с растителен произход - макути (Да не се бърка с тонтон-макутите на Папа и Бебе Док в Хаити). Целият остров в тоя си вид е световно културно наследство, което е и привлекателното да се отбие човек точно насам. В днешно време с изключение на шепата европейци като семействата на Уве и Антоан, цялото население на острова е черно и поне половината - мюсюлманско. Разликата е, че гъстотата на заселване на макути-зоната е в пъти по голяма. То не, че покривите от макути им трябват чак толкова. Стига да не вали, спят на открито и комаресто на верандите си един връз друг. Наистина са много, та цялата работа не е ясно колко е устойчива и кога демографската бомба ще избухне в буквалния смисъл. Май не видях жена в активна детеродна възраст да не дундурка бебе в реално време, хвърляйки око на няколко проходили около огнището. Освен това се присламачват и хора с лодки, на които на континента им се струва по-бедно и по-скучно. А тук на острова, макар и рядко, се мяркат и туристи, та току виж паднал по някой метикал. В момента всички изглеждат щастливи в някакво крехко равновесие, не досаждат, не просят и не насилват, но знае ли човек след пет години каква ще бъде хавата. Както е казал д-р Фауст (частна практика, Ваймар, ГДР): О, миг поспри, ти тъй си хубав!

Д.'11

Всички снимки:

Ilha de Moçambique 2011

*ГДР - Германска демократична република
**СИВ - Съвет за икономическа взаимопомощ

От Душанбе към Бадахшан

2011-09-27T15:18:00.000-07:00

Бил съм бил молодец, че съм знаел думата гаишник. Катаджия. Според дружелюбния чичко с таксито. Виж - имам жълта майка, значи съм официално такси. Добре, че знам и думата майка, че мустакатата му арийска физиономия никак не предполагаше майка с дръпнати очи. Тениска. Гаишниците размахваха отегчено палки, за да отбележат присъствие по пустата рано сутринта главна улица. Но на мене хич не ми се виждаше рано. Не и след два часа чакане консулът на летището да ми хареса паспорта от купчината и да ми даде виза. С ехидна забележка - ама защо не се обади, че си за Памир, щях първо на тебе да ти дам. Действието се развива в кабинето-чакалня с капацитет двадесетина смирено чакащи чужденци, стоварени от самолета от Рига, от които се очаква да струпат паспортите си на бюрото му, а той да реши в какъв ред да ги обработи. Бях преценил, че е в сила правилото никога да не се дразни имигрантски чиновник с даване на зор. Преценката ми щеше да се потвърди като правилна в най-близко бъдеще, споделяйки опит с други пътешественици. Докато изляза, слънцето беше изгряло отдавна, а бяхме кацнали в 4 сутринта. Тамам рекох да си полегна и - хоп! - нахълта някаква строга дама с вид на старша дежурна администраторка и, без да се представи, почна да проверява нещо бойлера. Нищо му нямаше. Тоест - топла вода имаше. Но може ли човек да е сигурен дали един бойлер е това, което е. Според Lonely Planet точно в тоя хотел в зората на независимостта се намирали и щатското, и руското посолство и все ще да е останал в наследство някой уред за следене на живота на другите. А, предвид че гордостта на съвесткото фино уредостроене открай време е бил размерът, бойлерът съвсем логично буди известни подозрения. ("Пчелите бръмчаха подозрително", Мечо Пух)

На закуска ме чакаше нарязана диня, но не и онзи, с когото се бяхме разминали на летището, а не беше трябвало да се разминаваме. Казва се Форис и е 19-годишен таджик-памирец, студент по архитектура в Куала Лумпур. Говори гладко английски, най-малкото, защото на него се учи, но руският му е още по-гладък. А нали ужким бързахме да хванем работното време на бюрокрацията за подаване на документи за окрит лист (путёвка, рус.) за Планинско-Бадахшанската автономна област (Вилояти Мухтори Кухистони Бадахшон, тадж.) Появи се към обед и отказа да се занимава с путьовките, защото ... бил прекалено млад, че чиновниците да го вземат насериозно. Остави задачата на шефа си Отамбек. И той - памирец. 30+ годишен. Справи се.

Градът е колкото чист, толкова и трогателно руско-провинциален. И грандиозните строежи на държавни палати, паметници на персийски царе и поети и мраморни площади, трудно могат да вдъхнат чувство за столичност и прикрият липсата на посолства на видими места. В националния музей, настанен в пригодената сграда на някакво загубило функциите си съветско учрежедение са подредили скромна колекцийка по случай 10-годишнината на независимостта, 2001. Археологическа. Уредена педантично като в канцеларска картотека с безумно много сухи подробности. Към които се прибавя и по половин час задължителна беседа за всяко чирепче, бавно, но славно, превеждана и на английски от Отамбек (не че уредничката не можеше сама, но се стеснявала). Припомни ни за царствата Согдиана, Бактрия, Персия, Кушан, не задължително в този ред. И за зороастрийството. И за будизма. И за исляма. За марксизма-ленинизма не спомена. Бисерът в сбирката е един 13-метров лежащ Буда, възстановен от калта с умерена доза реставраторско въображение. Това бил най-големият Буда в Средна Азия след разрушените от Талибаните в Бамиян, Афганистан.

Назаршо Додхудоевич Додхудоев бил живял на ул. Мирзо Турсун-Заде. Други видни личности от Таджикистан, които би могло да се споменат, са Мастибек Ташмухамедов, Тохир Каландаров, Гуломхайдар Гуломалиев, Давлат Худоназаров, Раимкул Малахбеков, Руслан Зарифбеков, Умед Хасанбеков, Артур Одилбеков, Хушбахт Курбонмамадов ... Сещам се за добрия войник Швейк, попаднал по погрешка в конски вагон с руски военнопленници, на които му се налага да запомня имената. Впрочем и моята работа на писар в казармата през 80-те беше да помня наизуст имена, та винаги съм му съчувствал на Швейк.

Назаршо бил "виден държавен деятел на Таджикистан", което си го превеждам като "съвестки номенклатурчик от провинциална величина". Мирзо от друга страна е бил поет от общосъвестка величина, избрал да твори в стила социалистически реализъм. По главната улица Рудаки (поет от общоперсийска величина, творил около 1000 години преди Мирзо) съседстват светли стъклени офиси от 2000-те (малко) с комуналки от 1930-те (много). И по двама милиционерски прапорщици дават (бичат, арм.жрг.) наряд целодневно на всяко кьоше, че току виж профучал кортежът на президента, на когото се дължи отдаване на чест. Профуча. Отдадоха му чест. Другата им задача е да не се допускат пешеходците по тротоара до новия паметник на персийския шах от IX в. Исмаил Самани, когото са си избрали за пръв сред равни национални герои, вероятно защото е станувал в Бухара. Което според Й.В.Сталин е град в Узбекистан. Таджик - централно-азиатски мюсюлманин с персийски говор - като националноопределящо понятие не е съществувало преди сталинската прогресивна и напредничава (передовая, рус.) наука да го изобрети. Аналогията с някои западно-балкански национални образувания да се счита за случайна. Впрочем Александър Македонски се е мяркал тъдява. "На танке!" както биха уточнили метафорично руснаците.

Шофьорът на маршрутката ми се зарадва, че съм българин. Работил бил с български строители в Екатеринбург и бил запомнил с добро началника си Гешев (А ние го дирим вече 65+ години в Бразилия!) Нов пример за синдрома на българофилия, разпространен по периферията на руския дял от земната суша (една шеста,както пишеше с дебели букви в учебниците по география по соца) . У арменците се е дължи на предполагаема историческа солидарност. А у таджиките? Оказва се, че повечето български строители в Екатеринбург били турци. Което надали би породило същата симпатия у арменците, но нейсе. И за Форис и за Отамбек нямало място в националната столица по време на гражданската война в Таджикистан - 1992-97. Били им неправилни и етносът, и езикът, и религията. Гладували в планината. На Отамбек му било мечта от цяла Европа да види ... София. Също Будапеща, Париж и Лондон. От София очаква да е по-чиста от Душанбе. Къде ти. Градът е изблизан, защото ... кметът имал алергия към прахоляк. Имало наредба да се мият колите от прах на входовете на града под страх от кисели глоби. Длъжен си да спреш на автомивка. Има ги достатъчно, възползващи се от така любезно предоставената им от държавата бизнес платформа. Тия работи ги обсъдихме на вечетя с шашлици, лакханки (таджикски национален бульон с месо, зарзават и дебело фиде) и Блатика-7 (premium экспортное) и узбекски кавъри на шлагерите на Ала Пугачова от 70-те в ресторант-градина-тераса на главната улица, поддържащ стила и класата си от 60-те.

Преходът с джипове от Душанбе до Кала-й-Хумб отне 13-часа с незначителни произшвествия от механичен характер. Въпреки подменената по обяд гидромуфта (каквото и да значи това) една от колите (тойота ландкрузер) прегря още в Шурабадския проход. А ни чакаха и по-високи превали! Този даже и 3000 м нямаше. Другите джипове прегряха и без да е имало нужда да им се сменя гидромуфтата. И една жигула беше прегряла и я заливаха с вода от чешмата по средата на баира ("чешма" - древна таджикска дума, разбираема и на руски. Означава чешма). Долу в низината температурата е над 35 градуса. Горе на превала - пак там някъде. Зад предела - блокпост (roadblock, англ.) Граничари проверяват откритите листове. После и полицията (милитсия, тадж.). Оня явно поиска толкова много бакшиш, че командирът на шофьорите ни Гадо, бивш съветски десантчик с неуточнен още чин, го наруга на висок глас и тръшна вратата на караулното. След което приложиха Дипломацията на Краставицата. Поднесоха си една за помирение, поклониха се един на друг с ръка на сърцето и се сдобриха. С ръка на сърцето ни беше благодарил и чичкото с тюбетейката, от багажника на чиято лада-шестица бяхме накупихме дини на изхода от столицата. Четири. По една за всяка кола. А междувременно в Европа се организират спешни улични фестивали за реабилитиране на Краставицата като ядлив зеленчук, след като неподготвено я бяха набедили, че заразила германския народ със смъртоносна бактерия.

Докато обядвахме с пилешки шишчета е Кюляб - столица на победилия в гражданската война клан на Емомали Рахмон(-ов, рус.), бивш директор на колхоз в района, изплувал като силният човек в държавата през 90-те, - се опитвах да вникна в демографските и политическите тънкости на Таджикистан със собствени наблюдения. На келнерката с руско личице и име Катя Отамбек говореше на руски, макар и собствените и колежки да не и цепеха басма и да и говореха на таджикски. Всичките жени и девойки, а не само келнерките, са облечени предимно в психеделични десени басма. Чудя се дали има етимологична връзка с басмачи - таджкиските милиции/банди/хайдути - воювали до последно срещу установяването на болшевишка власт през 20-те. Дежурни изпълнители на ролята на лошите в съветските ийстърни от 70-те и 80-те.

В ниското след прохода асфалтът изчезна, а се появяви Афганистан на един хвърлей оттатък река Пандж, приток на Аму-Даря (Оксус, др.гр.) Тая граница е поредната шега, пусната от европейските велики сили в края на XIX век без допитване до местното население. Резултатът на така наречената Голяма игра между Русия и Англия през втората половина на XIX век. Които няколко десетки години са се дебнали за по-голям пай от азиатската баница. И макар да не е случайна права като примерно Макмахоновата линия между Британска и Португалска Африка, а да върви по физикогеографски обект, река, пак не е наред. В планинските долини живеят едни и същи хора и от двете страни на реките. Поне да бяха прекарали гранцата по някое било. Както са прекрали границата между Афганистан и (днешен) Пакистан по билото на Хиндукуш. Всъщност централно-азиатските граници от вътрешната за Съветския съюз страна, които никога не са мислени да се окажат държавни, са още по-безумни. Все едно, че Сталин, като е нямал с кой равностоен партньор да си играе на Големи игри в собствения си заден двор, си е играл сам със себе си да си съставя пъзъли.

Шосето покрай реката до Кала-й-Хумб е около 120 км, като средните (!) 40 са новоположен от турски фирми асфалт с надлези и подлези, които стоят като извънземни (или поне сциентоложки), предвид че не почват от никакъв определен ориентир (примерно град или поне мост) и не стигат до никакъв друг. Плюс табели на кирилица и латиница и забранителни знаци за превишение на скоростта над 30 км/ч. Сега се чакат ирански или китайски фирми да благоволят да свържат тоя асфалтов участък с други дялове на националната пътна мрежа и да вкарат още азбуки в политическо обращение. Голямата игра с нови играчи 120 годни по-късно.

Пристигнахме по мръкнало. Чакаха ни кюфтенца с яйце и топла бира. Направих си устата за студена (А ты правда холодный пиво хочешь ?!), но англичаните ме предадоха. Разбира им главата от бирена температура. "От одной бочки наливали!" Любимата поговорка на баща ми, употребявана за иронично заяждане с винени сноби, беше изречена заявително наклонение от продавач на 1-литрови пластмасови бидончета с бира с видимо и вкусово идентично съдържание, но с поне три различни етикета от рода на "Белый недведь", "Старый мельник" и "Золотая Бочка". Бочката била в някаква пивоварна в Худжанд (бивш Ленинабад) и покривалата нуждите от живо пиво на цялата страна. Но не по-малко забележително е как работи бизнесът с кафето в Таджикистан. Седнахме на масичка под асма в заведение, което се определяше като кафене. Поръчахме си кафе. Можело да ни сервират, но ... само ако си купим нескафе от съседната лавка. Те през това време щели да ни кипнат водата (кипяток, рус.). Преполага се, че лавката и кафенето са общ семеен бизнес, но ... за кутийката нескафе платихме 6 пари, като само я заченахме. Кафе в чаша би ни струвало по 2 пари на човек, а бяхме повече от трима. Някой поиска чай, който се оказа ... също безплатен, както и кипятокът за кафето. И обслужването се оказа безплатно. Човекът категорично отказа да вземе 5 пари за чай за себе си ("на чай", рус. - бакшиш)

Така и не разбирам защо Памир го определят като плато. Нагоре по течението на Пандж склоновете стават все по-високи и по-стръмни и по-пустинни. Всичко в Памир е мащабирано спрямо нормалните човешки възприятия на идващия от умерените зони - височините, стръмнинте, предполагам и ... зимата. Ронливи сипеи, допуснали някак си прокарвнето на път и от двете страни. Транс-памирската магистрала от съветската страна и мулетарска пътечка от афганистанската. Тук там - редичка подредени по конец тополи, вероятно за защита на тънкия слой почвица от ерозия. По въпросната пътечка забелязах първите си афганистанци - мъж и момчета караха нещо увито в син чувал, възседнало муле. Предполагаемо - матрираха на семейството. По магистралата - изстрадал черен еднолентов път - продължаваха да се срещат предимно китайска марка камиони с местна регистрация. Прекарват памук по пътя на коприната.

Въпреки дупките и бабуните пътят ме унасяше в сън. На 18-тото си превъртане и шлагерите на идола за всички времена на памирската естрадна музика - Муборакшо Абдулвахобович Мирзошоев - действат приспивателно.

Така проспах единствения ръждясал танк, забравен край пътя. Билбордове може да няма, но пътният пейзаж е осеян с лозунги, изписани с блажна боя по скалите. Не ги разбирам много добре, но нещо ми подсказва, че не са авангарден стрийт-арт, ами най-елементарна правителствена пропаганда в стил соц-арт. Някои са за добре дошли в дадена околия, други провъзгласяват мир и дружба, а трети предупреждават за минни полета. На връщане щяхме да минем през прохода Хабуработ, 3258, където още си седят окопите по билото и знаците за мини бият на очи. Според Форис там са се водили серизони сражения за отбрана на Памир от попълзновенията на централната власт. И Гадо, бившият съветски десантчик, би трябвало да е служил тук през гражданската война, отбранявайки родния Памир от узурпиралия централната власт кюлябски партиен клан. Не беше разговорлив, а и не знаех колко етично би било да го разпитвам. В крайна сметка са я загубили тая война. Сега, макар и в ролята на скормен мирновременен шофьор, само с присъствието си отваря врати и бариери, край които униформените и гък не смеят да кажат за пътна такса. А от случката с краствавицата оставам с впечталение, че и сред бариераджиите оттатък Бадахшан, което за него е чужда, а доскоро - вражеска - територия, авторитетът му е повече от достатъчен.

Хапнахме първия си пилаф на час път преди Рошон, на крайптъно капанче със сенчица край каскадка със студена вода. После свихме на изток по долинтата на Бартанг и карахме още час навътре в планината по коловозите, които на теория прекосяват цял Памир и излизат в Киргизстан.

Земеделието в района към категорията за самозадоволяване или за оцеляване би трябвало да се класифицира? С Mете не намерихме начин да си изведем отговор само от повърхностни наблюдения. Затова и сменихме темата. Понеже Мете е датчанка, втората по значимост тема за обсъждане в Планински Бадахшан се оказа датската ултра-арт филм сцена от 90-те: Ларс фон Трир и останалите заклели се в манифеста Догма-95 за чисто и неподменено кино догматици. Стигнахме до село Сипондж.

С абсурден ръждясал фитнес на открито на мегдана, където щангите си седят за общо ползване по почина "Здраво тяло, здрав дух!" сред пейзаж, осеян с окуцели жигули и полуразпадащи се бараки на местната администрация и полиция. И равнодушно бръстещи си кози, не проявяващи особен интерес към вдигането на тежести. Хората със здрав дух и тяло ги няма в селото. Бачкат по строителните обекти в Москва. От останалите двама от двама, попитани дали мога да мина по пътеките покрай имотите им, ме поканиха на чай. Приех тоя в болницата (откъм двора) с користната цел да поснимам малко портрети в отделението. Няколко поколения жени, сред които едно проходило и едно още не проходило бебе. Не е ясно дали са заразно болни или просто приютени в една от малкото останали от социализма социални придобивки. Душът за туристи беше в нечия къща (но не тая, в която щяха да нощуват туристите) и представляваше сложна система от кофи, тръби, кранове, шалтери и голи кабели с променливо напрежение. Нещо като класическата компютърна игра The Incredible Machine, но в реалния свят и само с един живот. Пропуснах. Пробвах студена еко-баня с тас на ручея зад къщата. А собственикът на имота с древните петроглифи в съседно село си построил кенефа точно върху камъка с тях, за да пада, каквото има да пада, от по-високо в дерето и да не му се налага да копае. Типична картинка за Памир? Знам ли.

По-нататък край ханчето със скара, но без бира "Вахдат" (мир. тадж.) се срещнахме с двама французи велосипедисти. Както правилно забеляза новозеландката Хедър, щипка мас по телата им нямаше. В минали сезони били обикаляли и из Ладах, и из боливийските Анди на колела. Сега бил дошъл редът на Памир. Срещнахме се и с един британски ландровър с двама хипареещи образи на преминаваща средна възраст в кабината. Съдейки по избора на пъстроцветни окраски за плетените им чалми, а и за самата кола. Може би ги бие носталгията от хипарската епоха в Афганистан преди революциите и войните от средата на 70-те насам. За която пък са прекалено млади, че да са я преживели. Не можахме да разговаряме, че Гадо даде газ за Хорог. Горнобадахшанската столица. Отамбек, който там е расъл, разправя как преди десетина години (около '99. т.е. след края на войната в Таджикистан) гледали от балконите си талибанския екшън със стрелби отвъд реката, докато не ги озаптили набързо от руската база в Хорог. Горнобадахшанци очевидно никога не са имали проблеми с руско-съветското присъствие. Виж - със сегашния режим на Емомали Рахман и по 99% печелещата му на избори партия си имат. Но стискат зъби, за да има вахдат. При условие зъбите да не са златни. Президентът наредил на цялото население да си свали златните зъби, че да изглежда по-бедно, за да имал очи да проси помощи от Запада.

В Хорог, в магазина за тюбетейки, кръгли, памирски, рус(к?)о момиченце на около 12 години се опита да ми обясни как се различават мъжките от женските, което обяснение може да се сведе до простата линейна функция, че колкото по-избродирана с повече орнаменти е една тюбетейка, толкова е тя по-мъжка, а колкто е по-семпла и едноцветна, толкова е по-женска. Последвали наблюдения в парка покзават завишено ниво на еманципация на младите жени, които без да свенят, посягат към мъжкото. Имаше фестивал по класическа(!) борба на тепих на открито в парка, което се приема за добър повод градските моми, които и без друго си носят традиционните басми всеки ден, да се издокарат и с тюбетейки.

Момците през това време се захласваха по-малко в борбата, а повече във водата, цъмбуркайки се според възрастта и бабаитлъка си или в изкуствения плажобасейн в парка, зиме обръщан на ледена пързалка, или в пенещите се бързеи на ледената и през лятото река. Ага хан им е го построил този градски парк и е наложил драконовски правила за поддържането му. Оазис сред сиромашкия прахоляв хаос наоколо. Който владее например на пазара. Там се сдърпах с някакъв по анцуг, който се опита да ми нареди да не снимам, без обяснение и мотивация. В СССР и пост-СССР-ското пространство по анцуг би могъл да се разхожда и комендантът на гарнизона, и градоначалникът, и кметът, и звеневият, и ревизорът, и местният феодал. Може и филнакишията да е. Та за това на въпроса "Кой си ти?" му отвърнах с "А ти кой си?", че да съм сигурен. Инстинктивната му реакция бе да поиска документи, а моята - да му обърна гръб, че да си спестя безсмислена по-натътшна разправия. Спестих си я. После се потвърди, че не е бил местният феодал, бивш командващ бадахшанската армия по време на гражданската война и настоящ кръстник на транс-амударянската търговия с маково семе, просто защото същият бе забелязан по анцуг да се пазари нещо няколко сергии по-надолу от лъскав брониран джип. Той и без друго надали би ме занимавал точно с документи. Междувременно Мете изкупила лука и патладжаните от пазара! Ще ги пренасяме в обратна на маковото семе посока, без да имаме нужда от изрична благословия от феодала. За лука се твърди, че бил любима цел на североафганистанските джебчии, та били добре да имаме повечко за всеки случай, макар да не е проверено дали и за откуп го приемат. Зърнахме граничния пункт с Афганистан край Ишкашим. Вече три дни се бяхне движили все покрай граничната река и, колкото по-нагоре по течението се качвахме, толкова по-лесно ми се струваше, че би се прекосила реката и без мост. На места се разлива в широки долини и има вид, че е до колене. На КПП-то забелязахме колнона от военни коли, пътуващи към Афганистан. Тия пък какви са? "Юеновци" (ще рече - от UN) карат нова техника за афганистанската полиция, обяснява Отамбек. Но преди да се наредим и ние, бяхме решили да си оставим един ден да проучим кой как живее по във Ваханската долина от северната, таджикската страна.

Населяващите Бадахшан памирци и вахи са предимно исмаилити, ако изобщо трябва им се търси религиозен етикет. Исмаилитсвото е разклонение на шиитския ислям, което исторически се е пръкнало в ерата на междуособиците между четвъртия халиф и шестия имам. Теорията е, че при него се отдава по-голямо значение на мистичното (батин), нежели на видимото (захир). И по възможност се избягват ненужни крамоли с други религии. При условие, че са монотеистични. Като и тук има едно на ум с омешване на езически вярвания и ритуали. Правиш си олтар за жертвоприношения с рога от ибекс и дива коза, съвсем както са го правили пред-мохамеданските ти предци, и просто окачаш портрет/икона на първия имам Али ибн Абу Талиб на входа. Което би било една идея по-трудно, ако си сунит, където канонът не приема никакви икони. Нито че Али Абуталибович е точно имам. За исмаилите няма оруч, няма хаджилък, няма рамадан. Рамадан-байрям обаче има, защото е празник. Но има и навруз (нова година на пролетното равноденствие). Също и съветски Новый год има. Петте стълба на исляма не са пет задължителни житейски практики, ами пророкът Мохамед и негови четирима близки роднини по кръвна и сватовска линия. На тях наричат петте подпорни колони в традиционната памирска къща, където общата стая е достатъчно просторна, че да служи и за молитвен дом на много гости. Джамии няма. Единствено в Рушон, където бяхме спрели да обърнем внимание на крепостта Вамар, едно момиченце ни беше заведе до нарочно построена общинско-молитвената сграда. Пристъпвайки в нея, обичаят диктувал в никакъв случай да се загърбва олтарът (светая светих). Който не е нищо повече от празен миндер със завеска. В съседната соба, се сервирали курбаните, а във вестибюла висят портретите на Али и Ага Хан. Хоризонтални греди в архитектурния план пък са наречени на Шестимата пророци, които включват Мохамед и Христос на равни начала с четирима старозаветни.

В музейчето към исмаилитско-зороастрийски храм край Ишкашим се очакваше да ме впечатлят грънците и портретите на таджикските герои от най-ралични епохи, но предимно от след Октомврийската революция, а ме впечатли дребният ръст на синовете/племенниците на уредничката. Присвих недоверчиво очи, когато по-малкият заяви, че е 10 клас. Толкова невероятно ми се стори, че успях да го смутя с настойчивостта си: не питам на колко си години, а кой клас си. Независимо свидетелско показание обаче потвърди, че момчето е на 16 години. По-високото момче имаше изражение на тийнейджър, но пак не бих му дал заявените 17 години, ако и да имаше преждевременно появили се бръчки на челото. Приложих на ум аритемтичната операция изваждане и от 2011 получих рождени години 1994/1995 - точно в разгара на гражданската война, когато цял таджикски Памир е бил блокиран и подложен на режим на лечебен глад от силите на Емомали Шарипович. Осъзнах, че за първи път се сблъсквам с ефекта не системно детско недохранване. Страшно! Добре, че е бил Ага Хан и фондацията му, че да прекарва провизии на якове и мулека през високопланинските проходи откъм Киргизстан, че да има и оцелели. Ага Хан духовният лидер на исмаилитите, пръснати в изолирани общности по най-различни страни по света. Пряк наследник на първия имам, Ага Хан живее в разкош в "цивилизацията" (Швейцария), но за памирските исмаилити е жив бог от величината на Далай Лама в Тибет.

За отбелязване е, че и на Ленин му бяха сложили рога (също от ибекс). А в центъра на Ишкашим паметникът му си седи гордо на синия фон на сградата на райсъвета. В древната крепост оттатък пътя, държаща под обстрел цялата долина и неловко поделяна между войска и туристи през XXI век, граничарите ме приеха за брат (напук на предупежденията, че ще ме изблъскат с приклади) и за пореден път съжалих, че не съм се запасил с пакет цигари за подобни срещи на добра воля. Оттам се придвижихме до Ямдж да видим слънчевия часовник и къщата музей на Мубарак Вахански. Който писал апокрифна ерес на фарси, която хората криели под чергите си от съветската власт, както биха я крили и от талибаните. Майсторил добри рубаби - струнни музикални инструменти с тяло от прасковено дърво, покрито с овча кожа и струни от овчи черва. Говорят за него като за суфистки мистик. Звучи ми малко пресилено за самоук занаятчия, но веднага си възрзявям с примера за Георг Хених - лютиерът от баладата на Виктор Пасков.

Ямчунска крепост е по-внушителна от Сагдийската с граничарите. Там някъде оставихме Ричард (който страшно много прилича на Майкъл Пейлин и му е досадно, като му го нятякват) да се катери по ронещите се бойници и се изнесохме на ... баня. Топък минерален извор, изливащ се в ледения планински ручей на около 3100 м. Половин час в пещеричката пускат жени, следващия половин час - мъже. После на обяд в пармирската къща ни чакаха ... шоко и бонбо! Досущ същите съветски конфети, за които бабата на един съученик ходи с влак в Москва по време на олимпиадата, че да намери и да ни донесе. Ама тия сега били узбекско менте, оплаква се Отамбек, макар и етикетите им да са предимно на руски и украински без особена промяна в брандовете от епохата на брежневския застой. Помня, че "Буревестник" още тогава не ми беше любимата.

Тук за пореден път се застигнахме с двойка японци и двойка корейци, придвижващи се с червен москвич. Култ! На граждани на Южна Корея бил абсолютно забранен достъп оттатък реката до държавата Афганистан след скандал с някакви корейски мисионери, които ги била засветнала небесна промисъл, че най-важното за добруването на афганистанския народ (и на всички други народи) на тоя етап е да се християнизира.

За нас, българите, християнизирането на памирците не е първи приоритет, защото си имаме други грижи в, меко казано, противопложна насока. Пътешественическата ни мисия е, вадейки вода от 9 памирски кладенца, да докажем, че в доброто старо време преди Али Имам, Ага Хан и Борис Княз да ни вкарат в правите вери, сме почитали Тангра като кръвни братя с туземните арийци. За сравнение - от сферата на роднински интерес на скопските македонци - долината на техните кръвни братовчеди (по линия на великия им прародител-завоевател) хунзи - ни дели само едно планинско било. Разликата е, докато тяхното е все още само хипотеза, за нашето кръвно братство с памирците, аз успях да намеря неопровержимо доказателство - чехлите в хотелската ми стая в Хорог.

Tajikistan 2011: Dushanbe

Д.11

Илюстрациите накуп:

Tajikistan 2011: Badakhshan Safari

Сърп и чук на санскрит

2011-06-07T14:01:00.000-07:00

(Предишен епизод)

Нагледал наследството на баба Виктория (от Лондон) и майка Тереза (от Скопие), сядам с Дебасис да опитаме рядката (буквално) за Индия напитка espresso в търговски център от тип "мол" в Калкута.

Дебасис е "новата" Индия - Индия на икономическия бум, на технологиите, на средната класа от западен тип, вклинила се някак си насред кастовата йерархия, на големите IT корпорации с лъскави коли, паркирани пред лъскави офиси в здания и стъкло и бетон, различаващи се от западните си съответствия само по кравите сред паркиралите коли пред рецепцията. И на Боливуд с американски пуканки и чай-масала. А мисията му е да разсейва стереотипните представи за Индия у гостите на страната.

А дали може да ги разсея?

Дивашката предсредновековна система на касти и изгаряния на клада живи вдовици отдавна не съществувала. В миналото, ако сянката на брахмин докоснела сянката на прост парий, браминът трябвало да се къпе. А ето днес, видиш ли, даже потящите се над педалите жилави рикшаджиии можело да бъдат ексцентрични брамини. Гледам недоверчиво, но не възразявам.

На няколко спирки с метрото от мола попадам на шопинг център, решен дизайнерски в стил "сансктриски мандир". Вдъхновен от чара на една отминала епоха. Преди 5000 години? Всъщност нито епохата, нито нравите, нито вярванията, нито азбуката, нито обичаите са отминали, съдейки по обстановката около харама (мандира, санскр.) на Кали (лошата манифестация на жената на Шива). Хората се събират, събуват, измиват, поднасят оранжеви цветчета, пазаруват кичозни според западния вкус парцалки, дрънкулки и иконки (не по-малко кичозни от бачковските им съответствия). А огромно множество просто живеят около храма. Или просто изразяват вярата си като прекарват дни? седмици? години?, излежавайки се на асфалта. Или на плочника. Или на капака на мотоrа на паркирал ръждясал амбасадор (дали изобщо има мотор?). Или си намират още по-богоугодни занимания от рода на обикаляне на храма с патешко ходене като една госпожа, която се сървеновава за коридор в тясната алея с мотопеди, велосипеди и рикши.

Единствената "модерна" примес в пейзажа е плакатът Работник&Колхозничка, надписан на бенгалски, и повсеместните флагчета и графити със сърпове и чукове, символизиращи разполагащата с щатската власт комунистическа партия.

Д.'07

(следва)

Илюстрации:

India 2007: Kolkata

Дзонгите на шабдрунг Нгаванг Намгял

2011-06-05T14:08:00.000-07:00

Предишен епизод

А на другия ден, след като на летище Катманду му бях научил и кътните зъби поради неколкочасови закъснения и на вътрешния и на международния терминал, прелетяхме повторно покрай абсолютно същата гледка (този път - безплатна и безсертификатна) на Еверест от редовния самолет за Паро, Бутан. Летище, на което се допускат само самолети на бутанския национален превозвач Druk Air. Мислех си е, че е просто заради официалната политика на изолационизъм, но вече подозирам, че за кацане на летище Паро се изисква пилотите да имат специална диплома за завършен курс по въздушна акробатика за напреднали. Кацайки не обърнах внимание на пейзажа, но ми направиха впечатление (на вестибуларния апрат!) няколкото остри завоя, които взе самолетът, преди да опре о пистата. Създава се илюзията, че летището се намира в долина с много високи и стръмни ридове от двете страни. Излизайки от самолета, разбираш, че високите стръмни ридове всъщност го обграждат от четирите страни, затапвайки пистата и в двете посоки за излитане и кацане. Странно как изобщо са събрали достатъчно дълга за Airbus 319 писта върху няколко колективизирани, реквизирани и заравнени оризови тераски в долината на село Паро. От която до столицата Тхимпху в другата долина е около два часа с кола по виещи планински пътища. Все едно летището да е в Чепеларе, а столицата в Широка лъка. С уговорката, че аерогарата е построена в стил средновековна бутанска крепост - дзонг. На храмове, манастири и дзонги тепърва имаше да се любувам. В долините на Паро, Тхимпху и Пунакха.

Бутанските дзонги са крепостоманастири, много по-внушителни от всичко будистко, видяно дотук по Хималаите. Изпълняват административни, религиозни и военни функции. Там се провеждат и годишните духовни фестивали с танци с маски. А доколкото има и къщи за живеене (долините са рядко населени), всичките са поне двуетажни, изпипани с дърворезби в очевидно традиционния стил, като в долината на Пунакха е най-голяма концентрацията на изрисувани по стените на къщите фалосчета. Които в никакъв случай не са вандалски графити, ами кадем за плодовито семейно благополучие. В комбинация с бенгалски тигри, огнедишащи дракони, бели лъвове и прочие същества със символично, митологично и астрологично значение.

Да оставиш строителството на самотек не е задължително градоустройствена благодетел. Но пък другата крайност - да поддържаш със строги правила цялата долина, а и всички съседни, като своего рода етнографски музей е най-малкото скъпо начинание със спорен естетически ефект. Все едно в България да излезе закон всички сгради да се строят в копривщенски стил. Не че са грозни къщите в Копривщица, нито е лошо там и новите къщи да се строят само по копривщенски, но в цялата страна ...

Къщите в Бутан ми се струват по-скъпи, отколкото средният бутанчанин може да си позволи. В което се уверяваш в момента, в който надникнеш в дюкяните и завариш типичния за най-бедните страни в третия свят стандарт - досущ еднакви бакалнички, една до друга, продаващи най-необходимото за оцеляване, сокчета на прах и бисквити, харчещи се на бройка. А няма никави бидонвили или бетонни плочи със стърчащи във всчики посоки ръждясали арматури, очакващи търпеливо да се включат в проект за надстройка при следващото или по-следващо поколение в рода на стопаните.

Нещо не ми се струва съвсем наред в тази страна. Дали някой не се е опитал да моделира (или да консервира извън времето) някаква хималайска Швейцария (или Шангри-Ла според клишето от пътеводителите)? И дали тази идея е безспорно добра. Като декор, ще речеш, че е се е получило, но за съдържанието остават съмнения. Иначе долините наистина са много алпийски (хималайските върховете не подлежат, естетствено, на сравнение с нищо в Европа). С гъсти прохладни иглолистни гори от хималайски кипарис. И божествена тишина. Нарушавана единствено от приглушени (и фалшиви!) монашески вокални излияния в диалог с някакъв далечен роднина на европейския тромпет от загнезден високо в отсрещната скала манастир.

Не какво да е гнездо, а тигърско. Тактшанг. Два часа трябвали за да се вземат 700-те метра денивелация. Взех го за един, с което взех също и здравето на водача, но пък успяхме да се вместим в работното време, което клонеше към приключване със залеза на слънцето. Отчитам добра форма предвид, че това ми е единственото физическо упражнение от седмици насам прекарани предимно на маси отрупани с гоански кърита и тлъсти ладахски момота.

Понеже местната държавна политика е да се поддържат изкуствено високи цени за туристите, се боях, че през целия си престой ще се засичам само и единствено с пенсионирани американски оси (W.A.S.P - white anglo-saxon protestant), задоволени материално и тръгнали да търсят нови полета на духовно обогатяване. Тук са! И обсъждат на висок глас (както повечето американци) биографията на националния обожествен герой Гуру Римпоче, който бил роден в Пакситан (колкото Орфей е роден в България), преди да пристигне на бял кон, пардон - тигър, и изкара от езичеството и тибетците, и бутанците. Като за Бутан тигърът е можел и да лети и е кацнал на Тигрово гнездо.

Вярно, в самолета освен осите имаше и млади поляци, унгарци и мексиканци, ама после яко потънаха в дън земя. Или забягнаха в планината. Туризмът в Бутан наистина е все още много далеч от причиняване на разврат на традиционния морал. Но и в Непал, където всичко е свободно и ври от всякакви чужденци, традиционната ценностна система ни най-малко не е развратена. Във всеки случай не са западните туристи, които са докарали призрака на маоизма да преброди Хималаите. Макар и с готовност да дават лептата си за революцията, ако им бъде поискана по планинските проходи. Защо тогава да ограничаваме гостите на Бутан? Има смисъл, само ако туризмът се разглежда като някаква временна напаст. Приземяване, братя, снишаване, докато отмине бурята. А междувременно отваряме вратите за свободно безвизово нахлуване на талази индийци от новозамогналата се бенгалска средна класа, които без всякакво съмнение ще влияят с личния си пример и поведение върху ценностната система на бутанчани.

Падало се благоприятният ден за тази година, когато цялото население се строява в редици, седнало по турски на моравата в двора на двореца на кралицата майка. Будисткият патриарх на цял Бутан (Патриархът, доколкото разбирам, е административно назначен от светската власт - краля. Нещо като регент. Отделно си имало и един 4-годишен лама, преродена версия на истинския духовен водач на бутанския будизъм), увит от глава до пети в жълто минава по редиците и ги ръси със светена вода един по един.

Това са няколко хиляди души, всички до един (с изключение на едно момченце на предучилищна възраст) са облечени в народните си носии или ученически униформи, които са също народни носии. Това ще рече - жакетчета с дълги поли (и високи токчета в градската версия) за жените и късополи сукманчета на голи баджаци с дълги чорапи за мъжете. Ако облечените по европейски като мене бяхме повече, бихме внесли прекалено много шум в картината.

Народната носия е меко казано препоръчвана от държавата за всекидневно облекло. Задължително при посещаването на държавни учрежения. За да подаде примерно прошение, в държавата Бутан, от гражданина, независимо от занаята му, се очаква да събуе дънките, анцуга и тениската с лика на Кърт Кобейн (или другарите му от сиатълското поколение в историята на рокенрола, което съдейки по тениските, има значителна база фенове в Тхимпу) и да облече народна носия на оризар, преди да прекрачи прага на учрежедението. Иначе го чака автоматично наказание, независимо от резолюцията по самото прошение. А за по-авторитетните здания от рода на храм, манастир и крепост и при всякакви ритуали и тържества, мъжете се увиват и в традиционни шалове, които с цвета си издават ранга в обществото - крал: жълт; министър: оранжев; висш чиновник: червен; член на простолюдието (член на ОФ, бълг.соц.): бял. Съществуват и няколко по-екзотични санове, белязани със синьо и зелено. Забравяне на шала се таксувало обикновено с глоба, а забравянето на цялата носия (примерно при опит да се вмъкнеш в манастира, дегизиран като чужденец) било обречено първо на неуспех, защото щели веднага да те разпознаят по расата (не е съвсем ясно как се различава бутанец от, примерно, тибетец или аруначалец, при положение, че бутанците от различните долини в собствената си страна са различни по раса и различните расово-етнически прослойки имат кръвна връзка с различни съседни народи), и второ - на затворническа присъда.

На чуждениците се разрешават цивилни дрехи, даже от Gore-Tex, но пък им се искат писмени разрешения с подпис и печат за вход в дзонгите. Освен ако като мене просто не попитат полицая на входа "Може ли?" и той каже "Да, разбира се, заповядайте". В дзонга Вангду в най-източната долина на Западен Бутан този метод изненадващо сработи. При което водачът ми се изприщи от напрежение, че е нарушена програмата и вероятно го чака нещо средно между глоба и затвор, независимо че чинно се е опасал с белия шал. А на мене пък ми отмъсти послушниче на видима възраст 9-10 години, което насериозно се зае със задачата да ме обучи на челопреклонно будистко идолопоклонство върху излъсканите каменни плочи. Упражнението не е толкова лесно, колкото би била една лицева опора, защото ръцете са заети да държат портрет на почитан будистки духовен водач над главата с лице обърнато към идола на олтара. Което е добре, защото да се правят обикновени лицеви опори в несвойствена религиозна среда е рисково начинание. Съдейки по горчивия опит на познат пътешественик, опитал се да си пораздвижи мускулите, докато чака смяна на самолет на летището в Н-ското петролно арабско емирство. Вместо в самолет се озовал се в карцер, защото лицевата опора се изтълкувала като обида към преобладаващата религия. А тук просто се плаща на идола в брой. В бутански нгултруми.

Другият герой, който седи рамо до рамо с Буда и Гуру Римпоче в бутанските храмове е шабдрунг Нгаванг Намгял, който е историческа личност от по-ново време, споил бутанците в една неделима нация, а също институционализирал баланса между духовното и светското управление. Повечето дзонги са строени по негово време и задължително разполагат с крило за духовната и крило за религиозната власт в съответната община. А по средата е Храмът.
- Шабдрунг Нгаванг Намгял е тибетец нали? - питам аз.
- Да, тибетец е - казва водачът, но изведнъж се изчервява и поправавя - Никакъв тибетец не е! Той е реинкарнация на нашия господ Буда.

Ситар, шефът на водача е туристически агент от "старата школа". Няма лош клиент, даже да би била туристическата му "група" от един човек (без група няма виза!). Живее на принципа, че трябва да се бачка ден и нощ! Много бира и никикви отпуски до 2011, когато доброволно щял да се пенсионира и да излезе в първата си отпуска. (Години по късно с изненада установих във facebook, че бил значително по-млад от мене, бел.авт.'11)

Край Паро попаднах на съседски турнир по стрелба с лък. Следобедно неделно развлечение. Мишената е на 140 метра. Стреля се с модерен олимпийски лък. Екипът, излишно е да се споменава, е същата традиционна оризарска носия. При улучване се танцува. Което ще рече, че следобедът преминава предимно в танци, защото не видях някой да пропусне. Танцуват и двата отбора, и дамите в публиката. Бутанското съответствие на мажоретки. Излишно е да се споменава, че и тяхната униформа е традиционната носия с пола до земята. Единствено монасите в публиката не танцуват, а въртят портативни молитвени барабанчета.

Столицата Тхимпху е друг свят. Автомобили, хотели, банки, банкомат. Един брой, не функционираш. Предполагам, че официално му включване в е планирано в рамките на тържествата за 101-годишнината на съвременната монархия през 2008). И светофарът е един брой. Функционира. Има и книжарница. Какво ли четат тия хора на родния си език дзонга? Доколкото има светски книги, всичките са на английски, а всичко останало е на църковно-тибетски. Имат запазен домейн за wikipedia (dz.) но не са го заченали още. Иначе интернетът функционира по кафенетата.

Тишината е първата паднала жертва на цивилизацията. Макар и да е видимо, че градът до озни ден, едва ли не, е бил нищо повече от закътана планинска паланка, до която се е стигало по еднолентов път, в наши дни го е поразил бум на развитие и строителство. Пак в традиционния стил, но някак си нагоден за многоетажни стоманобетонни здания. С по-малко фалосчета по фасадите. И народът се стича от планините за по-добър поминък. Може ли да се намери баланс между желанията хем да се поддържа една вековна идилия още много векове непроменена, хем да се удържа на натиска на времето. Или желанието е хем да си държим дистанцията от останалия свят, хем да се отворим, но само дотолкова, че светът да знае, че сме тук и да оцени нашите достойнства, но без да нахълта и да обърне всичко надолу с главата. Трудна работа, ако сме разположени межу двама огромни и пренаселени съседи, отдавна забравили скрупулите си в това отношение.

Бутанците се гордеят, че никога не са били колонизирани и са отблъснали всички нашественици в историята си, включително Чингиз хан. А днес от Индия наистина ли сте независими? Като че ли ако решите да си доставите някакви блага от друго нясто, ще надскочите географското си положение - притиснати само от Индия до херметически затворената граница с китайски Тибет. Която исторически е била вратата на Бутан към света. А индийците са били загърбени като варвари от низините. Но по ирония на историята се е наложило да се обърнат към тях. И на практика да оставят цялото си съвременно развитие в ръцете на индийския бизнес, а външата си политика - в ръцете на големия брат в Ново Делхи. Все пак не са загубили формалната си независимост като съседното будистко княжество Сиким, което още през 1975 е вдигнало ръце пред неминуемото и се е съгласило да се включи като редови щат в индийската федерация.

И докато в Непал омразният крал, оцелял при съмнителни обстоятелства в дворцовото клане от 2001, правеше всуе опити да абсолютизира властта си, а пакистанският президент - за пореден път преврат, този път - срещу себе си (как пък успява да ги прави тия преврати, всеки път като съм в района!), бутанският крал напротив - абдикира миналата година по своя мъдра воля, дарявайки народа си с демокрация (в комлект с две партии, които да я осмислят), така че синът му да започне на чисто и да се асоциира с новото време. Умерена доза политически пиар за пред света, трудно разбираема от самия бутански народ. Който хабер си няма какво точно е демокрация, как се употребява и каква практическа полза (ориз) има от нея. Хем е възпитан да се оповава в монарха за всичко и да приема решенията му безпрекословно като най-правилните във всяка ситуация, хем се чувства леко подведен, че монархът отказва да си изпълнява задълженията да взема всичките решения. Затова цялата пропагандна машина на бутанското кралство (т.е. един телевизионен канал с няколко часа на ден програма, приемана само там, където има ток, сигнал и телевизори на едно място, което се ограничава до столицата и една-две съседни долини) е заета ударно да разясни на народа, че обществените му задължения освен ходенето на църква, ще включват и избори на законодатели. Имате ли въпроси? Да: За кого да гласуваме Ваше величество? Няма как да не се сетя за първите перестроечни местни избори с "алтернативни" кандитати в края на 80-те в България, когато и без да бъде зададен тоя въпрос, отговорът биваше сведен настоятелно. Поне в поделенията на Българската народна армия. А тук кралят си играе на нерви с народа и премълчава отговора. Вместо това по новините показват как разпраща сестрите си да се образоват в чужбина и как разпорежда да се въведат радари за следене на ограничението за максимална скорост от 50 км/ч. Къде ти. Пътят повече от 20 и в правите участъци (каквито няма) не разрешава. Не ще и дума, в кадър на малкия екран - и от студиото, и от новинарските репортажи из страната, по новините, влизат само лица в народни носии. Все едно че съм попаднал в стар филм на Куросава. Или в изкуственият свят на холивудксото филмче Pleasantville. Експериментална утопия!

Д.'07

(http://darba36170.blogspot.com/2011/06/blog-post_07.html)

Илюстрации:

Bhutan 2007

... и мирис на човешко печено

2011-05-30T13:17:00.000-07:00

На Тибет дорога прямо,
Слева спонсор, справа лама,
Одинокий, одинокий путь.
Мимо древнего Икстлана,
От "Агдама" до Баяна,
Напиши мне, мама, как-нибудь
По дороге в Непал...
(Машина времени)

Предишен епизод

Попадам в Катманду през изключително мирен за непалската столица период - няма разстрели в кралския двор, няма преврати, няма режими на пълномощията, няма барикади, няма мирни революции. Кралят се е примирил с ролята си на обиден и разочарован от народа си пишман диктатор и не му е останало нищо друго освен да се спотайва в двореца. Физиономията му вече е заменена върху книжните пари с връх Еверест. Още няколко месеца и ще го изпратят по живо по здраво и от двореца. Но той така или иначе ми е последната грижа. Едва стъпил в Катманду, душата ми почва да мърка от удоволствие. Подмладявам се с 10 години. Сероизно!

Изпадам в съвсем искрен възторг, като начинаещ бакпакер, от шарения свят от спонсори, лами, туристи в gore-tex, кришнаити в бели и оранжеви раса, живи богини, вършачи на ориз, хамали, свети аскети, свещени крави, велорикшаджии, крадливи манстирски маймуни, монархисти, маоисти ... Не е ясно кои точно са маоистите, но със сигурност са някъде тук. А свещените крави, май са по-свещени е Непал, отколкото в Индия, защото тук попадаш по най-строгите удари на наказателния кодекс, ако ги нараниш, докато в Индия рискуваш не повече от обикновен уличен линч.

Във въздуха се смесват ароматите на сафрон, на къри, на говежда тор, на маймунска тор, на човешко печено (от погребалните клади на хиндуисткия храм Пашупатинах).

В звуковата картина се опитва да надделее дънещата от всяко кьоше мантра "Ом мани падме хум" (звучи кощунствено да асоциираш вглъбена будистка мантра с глагола "дъня", но само ако не си я чул на място от надута на "max" третокачествена куче марка стереуредба), но в моите уши я заглушава превъртащия се като на развален грамофон рефрен на класическата песеничка на Машина врмени за пътя към Непал, спонсора и ламата. Макар и техният път да идва от малко по-различна посока. По следите на Прежевалски. През Средна Азия и Тибет. А и за мене Непал даже не е крайна цел. Напротив - спирка по пътя към Бутан.

Добре е да се вметне, че за де се барикадира столицата Катманду, не е нужно да има революция. Достатъчно е да е 6 следобед, когато хората си тръгват от работа. Улиците не са толкова широки, че две коли/рикши да могат да се разминат, но затова пък никоя не е пешеходна, а всички са двупосочни.

Но пък да се заобиколи касата за билети на Дворцовия (Дърбар, неп.) площад, в който и да е от трита съперничили си столетия наред града в долината - Катманду, Патан и Бактапур - е от лесно по-лесно. Касите са врати в полето. В Бактапур от кумува срама доброволно се явявам на касата, колкото да науча, че тук билетът е 3 пъти по-скъп от в другите два града. Защото имали не един, а цели 4 площада - тоест ми давали намаление, колкото за цял площад. Няма проблеми - и историческите центрове и на трите града са толкова чаровни и като архитектура, и като атмосфера, че напълно си заслужават рупиите, за да се съхранят.

Отметнах гледка на Еверест от самолетче на Buddha Air. Може би не е съвсем същото усещане като да го изкачиш пеша, но щом и затова дават сертификат - Видял Еверест, подпис и печат - явно е сравнимо постижение!

Д.'07

(следва)

Илюстрации:

Nepal 2007

Делхи - храмове, гробници и опери

2011-05-29T14:35:00.000-07:00

Предишен епизод

Доволен съм, че съм си променил програмата и оставил един ден за столицата на Индийската република. И на Британския радж преди това. И на Великомоголската империя преди това. И на Делхийския султант ... След тишината на Кашмир Делхи ме посреща с конска доза шокова терапия от натоварен уличен трафик: камиони, рейсове, коли, рикши, велосипеди, велосипеди, движещи се в насрещното, рикши, движещи се в насрещното, коли(!), движещи се в насрещното, и вездесъщите провиращи се през трафика момчета, опитващи се да продадат на движещите се независимо от посоката им батерийки Buracell, портмонета от естествена (?) кожа и романи на Пауло Куельо.

Ню Делхи. Мечтата на британците и те да имат някъде в империята си столица съперничеща си по представителност и парадност с Париж и Вашингтон. Дворецът на вицекраля, прилежащите му правителствени сгради, триумфални арки и широки, прави, безкрайни булеварди са много по-внушителни от съответствията им в столицата на титулярния крал-император. И по-трогателни с пърпорещите по тях представителни държавни лимузини - всичките бели тумбести амбасадори, модел от първите петилетки на индийската независимост.

В България имаше поговорка (пак по Добри Джурово време), че луд и военен на шарено се радват. В Индия военните се радват на дантелесто. Колкото по-старши е един офицер/генерал, толкова по-фини и сладурски са дантелите на перденцата на джипа му. Подозирам, че когато са замисляли внушителния архитектурен ансамбъл за администрацията на Британския Радж (Reich, нем.) в Ново Делхи, британците вече са усещали, че няма да се задържат дълго. И са рекли и те като великомоголите и предшествалите ги владетели да оставят нещо сериозно от камък след себе си именно в Перлата в короната. Индия. Защото през 20-те години на XX век по-голямата част на империята - Австралия, Канада, Нова Зеландия - е имала вече само символичен колониален статус, а друга - Африка - е била възприемана като твръде дива за велики дела. Сърцето на индуистка Индия е било мястото! А походът за завлядяване на перлата е започнал едва ли не на шега век и половина по-рано като чисто търговско начинание от база в Бенгалия, не много по-обширна от португалската Гоа. Просто бизнес-моделът им на търговски империализъм се е оказал изключително успешен за времето си за разлика от архаичния португалски империализъм на малките търговски бази.

Великомоголите са издигнали най-знаменития си паметник в Агра, но се оказва, че и за Делхи е останал материал за едно Таджмахалче. Е, малко преувеличавам, но гробницата от червен камък на владетеля Хумаюн (да не се бърка с Хатихумаюна от 1856-та) е достатъчно голяма, интересна и век по-стара, а липсата на туристи компенсира за малко по-малкия размер от прочутата и бяломраморна сестра в Агра.

Паркът е проектиран според идеала за мюсюлмански рай в решетка от безупречно прави алеи, канали, квадратни шадранчета и поддържани свежо зелени площи. Недостъпният Червен форт на делхйските владетели се оказа още по-недостъпен за туристи в понеделник, а огромната Масджид-джамия в стария град, без да е затворена, не даваше вид да е с открито сърце гостоприемна за такива като мене (въоръжени с фотоапарати чужденци).

В Делхи има и огромен бахайски храм - празно помещение във формата на гигантски бял цвят на лотус, в който всеки е добре дошъл да се кланя на каквито си иска богове, стига да го прави на ум или най-много с мърморене шепнешком. И да не е понеделник!
- Има само два такива храма в света ... - ми обяснява шофьорът на таксито, сочейки ми го през оградата. За всички други забележителности, около които ме беше развел, беше мълчал и даже не бях разбрал доколко назнайва английски - ... този и един в Сидни.
Ококорвам очи (и уши!), не вярвайки, че ще каже това, което ще каже.
Каза го:
- Нарича се Апра хаус (Операта, инд.англ.).
Опитвам се да не го гледам толкова недоверчиво-подигравателно, колкото си мисля, че го гледам, но той не се притеснява от погледа ми:
- Да, да, Апра хаус е единственият бахайски храм извън Делхи в света

Кимам утвърдително, но цялата ми дипломатичност пропада на последвалото предложение да ме заведе в Макдоналдс за обяд. "О! Не!" извиквам в невъздържан потрес и посочвам няколкото мамещи с ароматите на източни подправки ресторантчета сред зелените паркове зад триумфалната арка и така се лишавам от възможността да разбера от какво месо се месят кюфтетата в старната на свещените крави. Безсмислено е да го каня да сподели трапезата ми. Кастовите догми не разрешават. Полакомявам се за гъбено кебапче, кратофени кнедли с недосъсирено сирене в къри, леща, джира ориз (ориз приготвен с гхи - претопявано масло от извара, което при друг случай съм пробвал и с кожата си, подложена на аювердичски масаж) - всичките, безкомпромисно съревноващи се за титлата "Световно блюдо на годината". Опитвам и еспресо - новоделхийска слабокофеинова напитка, съставена от разпенено с пара от машина с размер на промишлен хладилник мляко, поръсено с нес кафе и какао на прах.

Кратката пауза е към края си. Обратно към Хималаите!

Д.07

Следва

Илюстрации:

India 2007: Delhi

Ладах - чортени и кукери

2011-05-28T14:54:00.000-07:00

Предишен епизод

Смених коренно пейзажа, кацайки отвъд главното Хималайско било в Ладах. Кацането предполага спираловидно снижаване до финалния заход (досаден русизъм!), минаващ през тесен процеп между скала с манастир и скала без манастир. Прави ти силно впечатление, просто защото още не си кацал в Паро, Бутан. В Ладах по Димитровден туристическият сезон е на приключване и да си намериш подслон в столицата Ле е хем лесно, защото страноприемниците са вече празни, хем трудно, защото повечето от тях са вече затворени за зимата. Да намериш ресторант или закусвалня (вечерялня) за вечеря с просто, но апетитно тибетско момо е още по-трудно, а да намериш топла вода за миене и къпане е задачата със звездичка за най-напредналите бакпакери. Предвид, че трябва да ти бъде сгряна на огън в кофа от момче, което цяла нощ е копало таен канал за нелегално свързване към уличния (студен) водопровод. С цената на толкова силен среднощен джангър, че не само туристите и глухите царе, ами и най-преднамерено неподаващия ухо за злоупотребите под носа му кмет не биха оставили да спи.

Справил се със всички тези битови задачи и със задоволство установил, че организмът ми няма никакви проблеми с прехвърлянето за няколко часа от океанския бряг до над 3500 метра надморска височина (последните 300-400 - пеша и с малко скрамблинг по също Конче до градския храм Цему Гомпа, край запустелия княжески дворец на хълма) се качих на първия (и единствен за деня) попаднал ми джип за обиколка на манастирите надолу по течението на река Инд и вливащата се в нея Занскар.

Красота! Златна есен, загатната като щрих от тук-там някоя тополка, в условията на напълно безлесни планини със заснежени гребени и ярко (клонящо към отровно!) синьо небе.

И бели манастири. Будистки. И цели полета от бели чортени - будисткото съответсвтие едновременно на гробница, параклис и оброк.

По шосето освен тук-там някой случаен джип като тоя, който споделях с двама австрийци, пълзят безкрайни колони военни камиони. Повечето - съвръшенно празни. С изключение на шофьора. "Червен номер - зелен шофьор" гласеше народната пословица от Добри Джурово* време, когато военните регистрационни номера бяха с червени букви, а шофьорите - безгрижни момчета на 18-19 години. Тези не са. Всички до един са мустакати каменни истукани с безизразни лица и, най-често, сикска чалма. И закован в каросерията на предния камион студен поглед. Заснети на филмова лента през нощта, могат без допълнителен монтаж или ретуш да влязат в някой холивудски или боливудски филм на ужасите на зомби тематика.

Какво точно е Ладах? Будистко княжество, изповядващо близка до тибетската версия на будизма, исторически отдавна погъланто в мюсюлманския султанат Кашмир. Който от своя страна попада в границите на Британския радж, а от обявяването на независимостта до днес е предмет на военен конфликт между Индия и Пакистан, като Ладах се е оказал в зоната на светска демократична Индия. Която ревниво си го пази, без да жали военния си бюджет.

Сред населението по планинските долини преобладават ладахите, които освен религиозна секта са си отделен етнос, а може би даже и раса, но в градовете (доколкото може да се ползва множествено число за единствения град Ле) е пълно с тибетски бежанци, а търговията (а също и среднощната потна физическа дейност) се върти предимно от кашмирци мюсюлмани.

Ладахите (ако изобщо рекат да се размърдат и завъртят нещо!) предпочитат да въртят молитвени барабани. В това са неуморими. И монасите и миряните.

Наблюдавах търпеливо ежедневието на монастите в манастира Ламаюру. В силуета на основния храм доминират два огромни чортена, под които са наредени в продълговати ниши крайно изброимо множество молитвени барабани. В някакъв момент монасите се излюпват от килиите, подреждат се в строй монашка нишка, обикалят храма и завъртват един по един всеки барабан, мърморейки си напевени мантри под носа. Обиколката не е само една. Продължава, докато не им хрумне нещо по-интересно за вършене, което рядко се случва. Пита се в задачата - ако в Ладах живеят M монаси и съществуват N молитвени барабана, и всеки монах завръта всеки барабан К пъти на ден, като K е функция на времето и възрастта на монаха (възрастта на барабаните се приема за константно-безкрайна), от каква сложност (линейна, логаритмична, експоненциална?) би бил алгоритъмът за тръсене на точно определена двойка [монах,барабан] в случаен темпорален интервал.

Докато размишлявам по въпроса, от селото са се задали миряни с очевидните намерения и те да се включат в богоугодната дейност с въртенето на барабаните. И понеже селото е много по-ниско в долината и качването отнема време, по пътя на удобни равномерни интервали са разположени още барабани. А при по-внимателно вглеждане се установява, че повечето от участниците в процесията държат в свободната си ръка портативно барабанче, съдържащо молитвен свитък, което се върти без прекъсване.

Ламаюру е сравнително отдалечен от столицата манастир (половин ден път с кола). Духовенство е облечено с вълнени ватенки (хм, оксиморон), върху избелели раса с неопределен червеникав отенък и вехти очила са четене с рогови рамки. Вълната се провлачва и лепне дни на ред по-късно по раницата ми в багажника на джипа, върху която се бяха настанили няколко поклоннички, предпочели да повъртят барабаните в манастира Лакир - манастирът с най-големия златен Буда в цялото княжество.

За сравнение - духовенството в Тиксе носи безупречно чисти и спретнати червени раса по поседния вик (отпреди колко ли стотин години?) на будистката клирическа мода.

В Тиксе попаднах на кукерски събор. От втори опит. Тиксе е най-големият и на-близкият до Ле манастир, но се оказа непосилно трудно в града да се намери непротиворечива информация кой точно ден ще е празникът. То, като че ли ако разпиташ по софийските улици, кога е съборът в Драгалевския манастир, ще разбереш (отг.:15 август)

Първия ден, по-точно - много ранна, едва загатната от плахо подаващи се иззад планините слънчеви лъчи утрин - единсвения буден човек, когото заварих в манастира, беше гуреливият готвач, който се изуми че толкова рано е дошъл да ги посети чужденец (и изобщо - външен човек) и докато ме гощаваше с топъл чай (хималайска напитка от равни части чай, мляко и захар) станахме първи приятели. Което ми помогна на следния ден, на истинския събор. Не само че бях гостен с много повече чай от останалите придошли от цял Ладах миряни и от цял свят чужденци, а ми беше отдадена привилегията да ползвам ексклузивно държания под ключ манастирски нужник.

Празникът продължава цял ден и представлява добър начин да се запознаеш с показната страна на танктрическия будизъм и ритуали - под звуците на гонгове и планински рогове неколкоетажната сграда се покрива със съхранявана цяла година на руло копринена танка (будистка икона), обсебен монах-оракул танцува натруфен в ритуални одеяния на най-високата площадка и предава с крясъци и жестове закодирани послания на събралите се, маскирани на гневни и миролюбиви Пазители и Божества послушници и млади монаси подскачат на главната площадка цяла стурин.

Всяко едно играе своя си танц, като публиката първо затаява дъх дали ще успее с огромната маска на главата си да слезе, без да се сурне, по възстръманата стълба, която си е предизвикателство и за немаскираните, а после коментира кое божество как се казва, каква точно му е ролята в митологията и обсъжда играта. Готвачът се доказа като много добър справочник в това отношение.

Малко след пладне се стига до нещо като джем-сешън на кукерите, когато всички се стълпяват на сцената наведнъж, импровизират нещо съвместно и дават сигнал, че официалната част е приключила и народът е свободен да се приодвижи надолу в долината към сергиите с дранкулки и лакомства. На събор като на събор!

Самият аз проседях цялата сутрин на удобния от фотографска гледна точка тесен перваз от южната страна на главната манастирска тераса, мъчен едновременно от хрема и от безжалостно хималайско слънце, от което ми течаха очите. Загубил си бях тъмните очила, а и набавените за $10 Oakley се бяха затрили някъде. А дали са Oakley? И дали не са по-опасни от без очила? Момчето до мене носеше маратонки Ardidas. В крайна сметка намерих оригиналните очила, заровени сред дебелите одеала в квартирата. Така и не ги бях ползвал тия одеала. Пробвах си спалния чувал. Беше ми интересно да наблюдавам не само кукерите и туземците, а и различните типажи сред гостите чужденци.

Които за щастие все още сме малцинсвто. Поне на този извънсезонен празник. Срещат се разтапящи се от духовност, навлекли оранжеви раса обръснати бледолики индивиди; прашни трекери, отбили се само от любопитство, след няколко дни път пеша по баирите; позьори фотографи и кинаджии от породата, която би снимала ревю за дамско бельо в африканска джамия; италианци алпинисти от Южен Тирол с добре уловим немски акцент в говора си; немци пожарникари от Кьолн с трудно уловим смисъл на кьолшките фрази в говора си; тийнейджърски групи, увлечени в собствените си закачки нежели в шоуто; налитащи да се гушкат с произволни с нищо невиновни ладахски монаси и миряни дебели германки, куцукащи на високи токчета под специално облечено за случая сари (каквото точно в Ладах рядко ще срещенеш някоя жена да носи, та било и под ватенката)...

Доволен от преживяното се прибрах в Ле пеша покрай огромното чортеново поле и руните на старата столица Шей. Сам сред тишината и кристално чистия хималайски въздух. Никакви кукери, никакви туристи, никакви преродени бели будисти. Само аз и молитвеният барабан. Как да не го завърти човек. По часовниковата стрелка!

Д.07

Илюстрации:

India 2007: Ladakh

*армейски генерал Добри Джуров, министър на народната отбрана (1962–1990)

Следва

Гоа - пипер и полиглоти

2011-05-28T12:01:00.000-07:00

Бележка: Следващите няколко позастоели сводки са "прикуъл" на историята със слона и рафтинга по река Каменг от ноември 2007.

А как се пише сводка за Индия? Трудно, защото много са минавали оттук и всички са писали по нещо. Първото изкушение е да се преразкаже цялото родословие на Вишну и Ганеш. Това отпада, защото не го знам, а и не ме интересува чак толкова. По ми е интересно да наблюдавам отражението на митологията върху ежедневието и вкуса на съвременните индийци.

Другото изкушение е да се коментира подробно хигиената или липсата и, хаосът по пътищата и блъсканицата в обществения транспорт. Но тези неща стряскат само първия път и не са най-важното. А и с блъсканица в обществен транспорт така и не се сблъсках. Наместо това ползвах услугите на Kingfisher: авиокомпания с 4 звезди (очаквани 5 за следващата година). Невиждана (и ненужна!) за вътрешни линии в Индия разточителност с индивидуални екранчета и избор на канали за всеки пътник, плюс избор на топло меню (Veg/Non-veg) за 30-минутен полет, плюс дебело бордно списание представящо как собственикът на компанията (и едноименната най-голяма пивоварна на субконтинента) Виджай Малия дава бал (bash, инд.англ.) за елита на Формула 1 на яхтата си с размер на половин Титаник в Монте Карло. В Монте Карло яхтеното пристанище вече пукало по шевовете и нямало място къде да хвърлят котва тази категория яхти. Възможност за бизнес, усетена навреме от властите в държавата със сходен бранд Монте Негро (Црна гора, срб.), които обявили планове за най-експедитивно разширяване и осъвременяване на пристанището си Будва, че да поеме хартисалите от Монте Карло плавателни съдове.

В Гоа животът потече от къри до къри! Толкова е вкусна храната, че не е ясно после как ще се реадаптирам на стекове и пиле с картофи. Втората вечер например беше рибен пир с три големи риби, приготвени по 4 различни начина, включително в пещ (тандури). Петия начин - акула в червена масала (тоест - богато подправен) сос остана за третата вечер на масичка на плажа в моята квартира с кухня Anty's. Бяхме се придвижили без произшествия от Африка, ако не броим изхвърчалия при набити спирачки случаен куфар, впоследствие оказал се на Фиона (Уганда), на асфалта на най-тежкото мумбайско кръстовище при десен завой на трилентово платно през подобно отсрещно, и двете - уплътнени с по пет ленти надпреварващи се моторни и немоторни превозни средства (крави нямаше!). За разлика от куфара оранжевите цветчета, красящи автомобила (и всички останали) за празника Дусава, си бяха добре прикрепени към ламарините и прозорците и не се разхвърчаха. Нито пък помогнаха срещу лошия късмет на куфара, каквато им е основната задача. Естествено по никоя от стотината програми по кабела не показваха на живо финала на световното по ръгби Южна Африка - Англия, от което Захра (Южна Африка) и Пол (Англия) се интересуваше най-специално. Спрингбоците спечелили по сведения в реално време, получавано със есемеси от шурея на Дирк (Германия). На място се събрахме с другите двама от тайфата - Крис (Австралия) и Маурицио (Италия), които си имат собствено тухлено бунгало край басейнче в южногоанското селце Варка, а аз си намерих перфектното леговище в къщичка с кръчмичка на самия плаж на 10 минути пеша по пясъка от паркинга Бенолем.

Всъщност спорт въртяха на поне половината канали, но не ръгби, а крикет. Пък споменатият вече велик индийски милионер и визионер се изказал неподготвено, че Формула 1 имала потенциал да измести по популярност крикета в Индия. И си представям как децата си играят масово на Формула 1 с пригодени за целта картове по зелените площи на неоготически Мумбай или по плажовете на мануелитска Гоа.

Главните атракции в Гоа, които естествено не пропуснахме напук на кърито, пясъка и топлото море, са църквите в Стара Гоа. И плантациите с подправки!

Стара Гоа е столица на португалските владения от мануелитската епохата на велики географски открития. Тогава според договора от Тордесия на Португалия се е полагало всичко открито и неоткрито, достъпно по море и суша на Изток от Канарските о-ви, което включва цяла Африка и целия Индийски субконтинет. По време на краткотрайния си златен век Стара Гоа с огромните си католически катедрали, храмове и манастири е надминавала по блясък и величие самата столицата на империята Лисабон.

Но много скоро е изоставена поради малария ли, какво ли, а новоизграденият колониален център Панаджи и за 400 години е останал само бледа сянка на предшественика си. От Стара Гоа катедралите са се запазили по някакво чудо почти непокътнати след няколко века занемара в мусонеста тропическа джунгла. При условия не коренно различни от условията, при които са били погълнати в растителността и Мачу Пикчу в Перу, и Тикал в Гватемала, и Ангкор в Камбоджа. А Панаджи се е запазил като жив индийски градец, в който и до ден днешен жените се обличат предимно с поли и блузи, а не със сарита. И човек може да си намери нормално еспресо.

В сари се обличат предимно туристите.

А подправките са бял пипер, черен пипер, зелен пипер, червен пипер, за които с голямо задоволство спрямо невежеството ти се обяснява, че са едно и също нещо, подложено на различна обработка. И цяла джунгла-каталог на ухаещи и неухаещи растения от всякакви категории - от най-невзрачни тревички и коренчета през лиани до неколкодесеткиметрови дървета - (благо)уханната златна мина на Индия, от която се е въздигнала Гоа и цялата Португалска империя. Докато не си е намерила майстора в лицето на още по-предприемчива, островна, европейска нация, няколко века по-късно.

(дините не са люти, но изглеждат по-добре на снимка от черния пипер!)

В иконописните вкусове на туземците португалците много не са се месили. В Гоа масово тиражираните икони на Богородица трудно се отличават по стил от иконите на тъщата на Вишну. За разлика от Африка тук не са си оставили трайно езика. Загубил се е в рамките на едно поколение. Но лични имена и религизни предпочитания (католическата версия на християнството) са оставили. Съдейки по некролозите и обявите за кръщенета в иначе англоезичните вестници. Мнозинството лични обяви във вестника обаче не са нито некролози, нито покани за сватба, ами благодарности към Св. Антоан, Св. Жуан, Св. Гоан и Брат Франциско за най-разнообразни битови сполуки. Изглежда забавно да се пускат такива "обяви" във вестниците, но като се замислиш, светът би бил далеч по-добър, ако благодарността беше най-разпространената религиозна практика. А не молитвата (съща просия) или джихадът.

"Ама те само старите знаят португалски. Е, и някои малки деца, ако ги насилят баба и дядо" ми се обяснява от дружелюбни младежи на плажа.
Обаче чужди езици знаят. Прилепилият се към масата ни в плажното капанче, специализиращо в печена в пещ (тандури) риба, Шаби успя да проведе кратък разговор:
- за опера с Маурицио на италиански;
- за футбол с Дирк на немски;
- за ръгби със Захра на ... африканз!
А стига бе! Да не би да знеш и български?
Българският му се свеждаше до "Как си? Какво правиш?" без признаци на разгадаване на отговорите, но ... осведомеността му по въпросите за правописния спор между България и европейската администрация около изписването на думата "евро" на кирилица беше достатъчна да прочете лекция по темата в произволен южноиндийски университет. На произволен индийски език.
Омаян от полиглотските му умения, се чудех какво в крайна сметка ще извади за продан, за да си покрие лингвистичните инвестиции. Оказаха се най-банални пощенски картички. Но позлатени на цена 10 пъти по-висока от будката до капанчето. Номерът не мина. Язък.

След поредната доза лютиви скариди с чесън, бира Kingfisher и сиеста последния следобед прекарах на плажа Колва. Любимо място индийците летовници да се тълпят да джапат до кръста. Или да се клатушкат на лодки за търсене на делфини, навлечени с оранжеви спасителни жилетки върху оранжеви или още по-ярки сарита. Или да се возят на джетове с пилот, протягащ се да управлява иззад гърба им. Къде е виждал индиец джет, че да го кара сам. Присмивам се аз, като че ли се справих по-добре на асфалта с превозното средство скутер (моторетка с малокалибрени колеца), което индийците овладяват, преди да са проходили. Вкарах го в канавката под удивения поглед на няколко спокойно преживящи си на платното свещени крави, които може би за сефте се замислиха над въпроса, че щом съществуват човеци, не особено умели в заобикалянето на канавките, дали пък няма и други, които да изпитат затруднение в заобикалянето на крави, пък били те и свещени. Аз пък добих самочувствие, че съм влязъл в ексклузивния клуб на преживелите зверски катастрофи на две колела. Макар и да се разминах без драскотина. Битова сполука, за която дължа писмена благодарност в местния вестник, но как да разбера точно до кого?

Д.'07

Следва

Илюстрациите на куп:

India 2007: Goa

Монахчета и пионерчета

2011-05-13T14:23:00.000-07:00

Лаос. Страната, в която будизмът и марксизмът съжителсват мирно и съвместно и монахчета и пионерчета вървят ръка за ръка към светлото бъдеще. В Луанг Прабанг монахчетата и по-големите им батковци се изнизват от манастирите си по изгрев слънце и в дълга процесия в индианска нишка с походна тенджера през рамо по главната улица Сисаванг Вонг (крал на Луанг-Прабанг, убеден васал на Френската империя от първата половина на XX век) събират подаяния под формата на лепкав ориз и други местни вегетариански специалитети от наредилото се от още по рано по тротоарите да ги чака граждансвто.

И туристите са се събудили и са заели позиция с фотоапарати. А по-прилежните туристи даже са закупили от граждани лепкав ориз и други местни вегетариански специалитети, за да се включат в дарителството.

А още по-прилежните (най-често - японци) са си разпределили много внимателно позициите и задълженията така че хем всеки да дари щепа ориз, хем да бъде увековечен на снимка в акта на дарението. Етичната страна на цялата ситуация е силно дискусионна. От една страна, колкото повече туристи, толкова по-сит - градът, а оттам по-сити и монасите. Но идвайки от Африка, няма как да не направя паралел с ходенето на фотосафари в резерватите, когато се тръгва рано, докато животните/монасите са най-актвини. После през деня се изпокриват на сянка. Да четат книги, предполагаемо религиозни, но в цензурираната от идеологическия отдел на Партията версия, или да си разменят текстови съобщения със събратята си или с момичетата, които ги чакат по родните им места.

Защото будисткото монашество не е доживотно, а популярна (кракто)временна повинност, като да се разхождаш белязан с оранжево расо и остригана глава се приема за много шик сред децата и младежите. Всъщност от чичковците, посветили се доживот на пост и молитва, не забелязах много да се включват процесията. Да събират подаяния от миряните и туристите ми се струва, че е работа на послушниците и новобранците? А дали е работа? Може и да е работа, но важното е, че допада на Том Сойер.

Отбелязвам, че лаосците имат много добро чувтсво и за костюм, и за декор от най-различни епохи от историята на Индокитай. Рай за кинаджиите. Освен расата и манастирите, които покриват без съществена промяна няколко столетия, по централните улици на Луанг Прабанг, пред поддържаните къщи от френския колониален период се паркират и коли от епохата, и американски военни джипове от виетнамската война, и съветски от ранния соц, който за Лаос се пада някъде през втората половина на 70-те.

И както в Европа различните версии на социализма имаха различни лица по вкуса на съответните си местни сатрапи, така и в Източна Азия, докато Камбоджа е изкарала късата клечка с масовия терор на Пол Пот, а Северна Корея и до ден днешен мръзне във фризера, марка Чучхе, в Лаос експериментът с национализация, колективизация и забрана на експлоатацията на човек от човека е траял мимолетно. Просто защото е започнал, когато в Китай Дън Сяопин вече е прозрял някои истини. А местният Каосян е бил достатъчно интелигентен, че да последва примера му. Което не пречи да се поддържат сценичната постановка социализъм с автентични декори и костюмите. Като медалонакичени мундири за групова снимка на работническо-селско-военни ударници пред паметник в столицата.

Или народна певица на видима възраст 50+ във военен мундир по съветска мода от късния Сталин, която пее протяжни романси на фон на природни пейзажи цяла вечер по националната телевизия. При положение, че има стотина други телевизии на разпложение, включително и директно ловими по най-прекия начин от Тайланд отвъд реката, които я конкурират по coolness, в алтернативни музикални и гардеробни стилове.

Дали пионерската униформа (имат и чавдарчета!) е толкова cool, колкото оранжевото расо, не ми става съвсем ясно, но пионерчета и монахчета да си играят в един общ манастрирско-училищен двор или да се блъскат при един и същ сладоледаджия е най-нормална делнчина картинка.

И както комунизмът им се е пообъркал леко в практиките и символите си и съмвестява червено и оранжево (сафронено), така и капитализмът не е съвсем праволинеен в това отношение.

Будисткото наследство е първата атракция на Лаос. Най-вече в Луанг Прабанг, град който през вековете е бил столица с монарх, ако не на всички Лаоски земи, то поне на северните области. И почти през цялата история тоя монарх е бил васал или на някой от мощните си съседи - Виетнам, Сиам или Бирма - или на Франция. С търсенето на френско колониално наследство нещата са малко по-сложни.

Първо, че французите не са построили чак толкова много неща. Прокарали са широки прави булеварди в столицата и са построили няколко вили, търговски и административни сгради, но не са се заселили масово, както по други свои колонии. А след всичките войни на XX век, колкото ги е имало, са се изнесли. С много малки задомили се изключения. Тук-там попадаш на някое заведение с френски собственик, най-често първо поколение експатриат, който се е постарал да наеме поне един сервитьор-франкофон, на когото да можеш да си поръчаш кроасанчето на френски. Ей така, за идеята. Чунким на английски се казва по друг начин. Но повсеместно за език на запада и бизенса е възприет английският и на младите и през ум не им минава да учат френски склонения. Макар и да са държава-член на Франкофонията (виж Ж.Желев, "Избрани външнополитически импровизации") и френският да поддържа някакъв остатъчен полуофициален статус, примерно по табелите на държавните учреждения и книжните пари.

Кралския дворец е, скромен, но елегантен подарък на династията от колониалната власт. За сравнение - нищо скромно няма в подарения на столицата Виентян от Големия брат в Пекин Пионерски/Народен дворец на културата. С мроморен площад и пеещи фонтани.

И витловият самолет, с който летях по линията Виентиян-Луанг Прабанг-Виентиян беше китайски. Сефте!

Три дни са общо взето достатчъни в Луанг Прабанг да се полюбуваш на миризми, вкусове и цветове около нощния пазар;

да се просветиш по разликите между тайландския и лаоския стил в храмовата архитектура и да се пренаситиш от позлатени образи на Буда в кхмерски стил;

да направиш едно дълго и досадно плаване два часа срещу течението на Меконг до едни будистки пещери, в които да завариш ... още много Буди (гмуди и жмуди);

да пробваш няколко различни видове масаж, да се охладиш два поредни следобеда във водопада Кай Сунг, където се застигаш със същите бакпакери, с които си търкал рамене при монасите и кроасаните рано сутринта.

И на лежанките в градината с гледка към реката на коктейл-бар "Утопия", на които се очаква да се любуваш на залеза, засмуквавйки питието си ... легнал. Трудна работа от някаква възраст нагоре. Но пък за разкършване са ти очертали и засипали с пясък площадка за плажен волейбол. Препдочетох да седна в едни държан от французи ресторант с пригодени за сядане като бял човек маси. На съседната двойка англични на преминаваща средна възраст си преразкаваха преживяванията и усещанията от току що завършил неколкодневен трек по селата във вътрешността на провинцията и ... се оплаква, че им била сурова рибата. Моята си беше съвсем добре сготвена. Облизваш пръсти!

Да, Луанг Прабанг е туристческо и бакпакерско място, любимо на европейската пътешественическа периодика, а и на Юнеско, но очевидно не е погълнато от туристите при положение, че всичките могат да се цопнат по бански наведнъж в един вир. Плюс няколко местни по дънки и тениски. Виж с расо или пионерска униформа не видях никой да се къпе. Но пък видях как се играе китав. В село на етноса монг. В училище му викахме джитбол. Волейбол със сламена(!) топка, която може да се докосва само с крак или глава.

Остана ми и един ден да огледам основните забележителносто на столицата Виентиян - будистката ступа, която приличала на позлатен ракетен арсенал (прилича!),

триумфалната арка, в която плащаш 3000 кипа ($0.40) за вход, за да попаднеш на базар за сувенири.

И на гледка към града и партийния дом, който после разбираш, че май не било трябвало да го снимаш. В Северна Корея би се получил сериозен проблем. Но не и тук. Тук само за снимка на американското посолство правят вяла забележка, а то, завалийското, се намира точно до най-старата и забелижтелна ступа в града, та сигурно го има на безброй facebook страници със снимки от ваканции.

И за десерт ... опитах от местната диня, разбира се. И не само!

Д.
декември '10

Всички илюстрации:

Laos 2010: Vientiane

Laos 2010: Along the Mekong

Laos 2010: Luang Prabang

Мы съели всю рыбу!

2011-05-07T13:13:00.000-07:00

Много рядко ми се придъвква дъвка. Но тоя път след охолен обяд с хрупкави пелменчета и змиорка с повишено съдържание на чесън в гарнитурата и под знака на повишена степен на въздрържателство към бирата (само една!), предвид умереното недоспиване в несвойствена часова зона, организмът ми просто плаче за дъвка. Влизам в супермаркета и започвам да търся сред умопомрачително големия избор на ментови бонбонки от най-различни категории, заемащи цяла стена лавици. Няма! Оглеждам се около касите. И там няма. Мисля си, че сигурно им е заделена друга цяла стена, но не мога да я намеря. Супермаркетът е просторен. Докато постепенно от дълбините на паметта ми започва да се пробужда просветлението. В коя държава се намирам? Сингапур! В тая държава дъвките не бяха ли забранени? Бяха. Не те глобяват, ако си внесеш и си дъвчеш, но няма откъде да си ги купиш. Все едно съм тръгнал да търся огледално-рефлексен фотоапарат в Кувейт или найлонова торбичка в Руанда. (То при соца и у нас имаше дефицит на някои от по-търсени марки турски и сръбски джвачки, но при чичо Янош на стрелбището в Младост 1 се намираха).

А защо изобщо се намирам в Сингапур? Както е казал Висоцки: Лечу туда, где принимают. Електронната ми виза за Австралия се бави вече два месеца, а им бях определил краен срок седмица преди полета, преди да си купя алтернативен билет. Че ме чакат на свинско печено за Коледа в Окланд. Купих си околосветски със Star Alliance на горе долу същата цена, колкото ми беше излязъл три-континенталния с One World*.

Та ето ме, изведнъж попаднал, на най-южния край на континентална Азия, зает с изучаване на плажната култура на сингапурците. Нямат! Поне не и в южноевропейско-латиноамерикаснкия смисъл. Миниатюрното плажче на о-в Сентоса би трябвало да е Копакабаната на милионния град. А в събота през лятото (има ли на Екватора има не-лято?) го заварвам го почти съвсем пусто. Обяснявам си с факта, че влакчето за посетители стига само до мола с климатичната инсталация, магазините и отрано отворилите сергии за лакомства, а до пясъка трябва а се изминат още 100 метра пеша.

Ако изобщо някой се къпе в морето, това не става никога индивидуално, а единствено в рамките на игра за екипен дух. Например - четирима играчи завързани на кръст; в средата на кръста - кофичка от кисело мляко (кисело мляко? в китайски град?); потапят се заедно в морето, като номерът е и да излязат заедно, без да разлеят кофичката, а да я пренесат, внимавайки да не се отпусне връвта, така че да я излеят в нарочно изкопана дупка. Дор няколко пъти, състезавайки се с друг отбор, вършещ същото в своя си дупка.
Други игри:
-издигане на вулкан от пясък около пластмасова тръба и пълненето и с морска вода до преливане
-тичане с пингпонг в пластмасова лъжичка, обикаляне около кол(юс) и ровене с нос в купичка пудра захар
-тичане по тройки със завързване на крак

Е, забелязват се няколко малайски фамилии, които не участват в игрите, а се къпят семейно, с вдигнати догоре ципове на анцузите за мъжете, а жените и със забрадки. Белите сингапурци и/или експатриати ги намирам на най-закътаното плажче, единственото с бар и шезлонги.

Най южната точка на континентална Азия е островче, вързано с 50 м дървено мостче към Сентоса, вързан с провлак към Сингапур, вързан с по-дебел провлак към Малайски полуостров. По тоя провлак щял да пътува Юджин да си тества чисто новия рядък спортен модел на Ford на пистата за Формула 1 край Куала Лумпур. Но предусловието било да разработи двигателя с поне 1500 км преход. Пита се в задачата - как се навъртат 1500 км в Сингапур. Особено, ако си безработен. Националната пътна мрежа, освен че е ограничена в микроскопичната териотория на страната, е и динамично платена - в зависимост от натоварването и задръстването (което си предивизкал с присъствието си в него) плащаш повече. Една електронна джаджа, която си длъжен да имаш закрепене на прозореца, даже и да си с регистрирана в чужбина кола, ти го мери и изчилсява. Примерно на някои коли са им червени номерата. Което ти разрешавало да ги караш само събота и неделя, като в замяна на това държавата ти е отбила 10% от дължимия акциз. Сингапур удивява и с други оригинални управленчески идеи. Например по подобие на Лондон имат обществена говорилня в един парк на центъра, където на една естрада всеки може да си изкаже честно и откровено мнението, даже и да не в тон с правителствената линия, по въпроси от общественото устройство или всякакви други вътрешни недоволства. Оригиналното е, че може да го прави само един определен ден в годината, когато полицейската кола направо си го чака да го прибере още на място да го разпита още по-подробно за мнението му.

С Юджин (по произход сингапурски китаец) и Каролин (по произход фламандка) се виждаме на четвърти континет за по-малко от една година! Този път на новия изпитателен полигон за хвърчила около машинното на нововъведената в експлоатация механична дига на входа на залива с яхтите. Плажната им култура може и да куца, но с хвърчилата сингапурците са на световно ниво.

Каролин не е безработна и храни къщата. И мене! Водят не на вечеря на алеята на морските дарове в източнобрежния парк. В едно китайско заведение, популярно сред туземците за излизане вечер на тумби, в което, ако бях самостоятелен пътешественик надали щях да попадна. Едно, че е далеч от центъра, където най-вероятно бих се базирал, и, второ, не върви човек да седне сам и да си поръча едно блюдо. Ние, хем пак само трима, си поръчваме - пържена гарупа в малайско-малцинствен пикантен сос ноня, хрупкави октоподчета в сладък сусамен сос, парени бамбуковидни миди с чесън и кориандър, рибена паста отак, задушена в бананово(?) листо (също малайско-индонезийски специалитет), запържени филийки от треска, и те с чесън и кориандър, рак с чернопиперлив сос и още три-четири по-незабележителни морски специалитета. Ето сега ми става ясно къде изчезват океанските обитатели и какво са имали предвид издателите на руското ГЕО със заглавието с дебели букви на корицата "Мы съели всю рыбу!".

Хем преди това си бяхме подложили с кафе "по китайски", разбирай - разбъркано с възсладко кондензирано мляко, което се сервира с печена филийка намазана с нещо още по-мазно и по-сладко, която се очаква да си топиш в саморъчно забъркано със соев сос в купичка рохко сварено яйце. В оцеляващо вече повече от половин век традиционно кафене с бели фурнировани маси от най-прост функционален тип. В квартала, в който според ширещите слухове цените в магазините (ужким всичките действащи в условия на най-свободна пазарна икономика!) били по-ниски, защото в съседство живеело семейството на Първия - световната социалистическа конспирация в условията на малайския полис. Първия, разбира се, е на теория пенсионираният, но на практика все още държащ последната дума по управленческите идеи създател на съвременен Синагпур Ли Куан Ю.

Всичките снимки тук:

Singapore 2010

И още малко от миналия път:

Singapore 2007

... а аз продължавам към Лаос.

Д. декември'10

*Освен че нямах виза, за да усложня нещата, си затрих някъде и картата Visa. Същата на която Qantas трябваше да ми върнат парите. Получаването на новата карта в последния момент беше свързано с кафкиански усещания в централния офис на Банката в Йоханесбург. Празничен ден, рано сутрин, едва се развиделява, улиците на деловото сити са абсолютно безлюдни, което е успокояващо, защото дъждът се лее като водопада Виктория през май и е абсолютно неподвластен на чистачките на малката наета закъм летището кола; стъклените врати на лъскавия небостъргач се отварят сами пред мене, попадам в колкото просторно и (по проект) светло, толкова и смазващо дребния човечец-просител фоайе, по стените на което дъждът отвън се смесва във възприятията със стичащата се от декоративните шадравани вода, обливащи огромна гранитна плоча, поставена да напомни, че този храм на Мамона е открит от самата жива икона Нелсън Мандела; в средата кръгло бюро с 360-градусов кръгозор, от което не по-малко смазан от мащабите униформен охранител ме посреща с тържествен баритон: "Господине, очакват Ви". След което картата пристига още по-тържествено на токчетата на строго и елегантно облечена служителка, с неземно излъчване (сещам се Ума Търман във филма "Гатака"), подсилвано от факта, че по раса не отговаря на нито една от възможните разновидности според Стандартния Расов Каталог на Нацията на Дъгата (второ разширено и допълнено издание).

Машату на велосипеди

2011-01-27T11:03:00.000-08:00

Това с колелата се оказа много добро попадение. А аз си мислех да се отказвам или да го отлагам за друг сезон. В резервата Машату в блока Тули, Ботсвана. Няма сериозни нанагорнища и кой знае какви технически участъци. Ако не се броят тръните и песъчливите дъна на пресъхналите реки, които се прекосяват по няколко пъти на ден. До "родната" (Мотлаци) , дето затъвахме и се бутахме миналата година с ландроверите, стигнахме, но не я пресичахме. А можеше. Капка вода нямаше.

Но беше видно колко дълбок е пясъчният слой и защо сме страдали миналия път с колите. Великото Лимпопо тоя път си го минахме на колела през граничния брод. Никакъв проблем. Сухо! Чак към средата на декември се очаква да потече и лека-полека да си запълни коритото, след което за пешеходци пускат седалкова въжена линия. От тръните страдаха гумите.

Всички останали сменяха и лепяха по няколко на ден. Аз не си носех резервни гуми и затова не пуках! По-логичното обяснение е, че бях наел колело, което е карано много по тия места, и механиците са се погрижили да го подготвят добре. Между вътрешната и външната гума се подпъхва един дебел защитен слой, а вътрешната се помпа със слузеста паста, която запълва моменталически малки дупчици. Настъпваш трън, вадиш го, чуваш как почва да съска, а секунди по-късно спира от само себе си. Ако обаче не сработи, няма кого да обвиниш. Освен Франц Пинар. Виден южноафриканси състезател, държащ верига магазини и сервизи за велосипеди в Йоханесбург и Претория.

Животни видяхме, но като си на колело, не те допускат близо до себе си. Единствено бабуините и хиените проявяваха известно любопитство и идваха при нас по своя инициатива. И един рошав римски паяк (голям, космат) вечерта край огъня. Снимки на слонове се получиха от кола.

С времето също изкарахме късмет - очаквахме да е много горещо, но сутрините, когато се караше, и трите се случиха прохладно облачни. Дъжд не валя с изключение на последната нощ, единствената която спахме в лагер без палатки. Ужким под звездите.

Звезди, звезди, ама към един през нощта ги заместиха облаци и се разсвятка. До послено се надявахме, че щом само виждаме светкавиците, а не чуваме гръмотевиците, може да ни заобиколи, но не би. Свряхме се в едно складче-колибка, в което имаше нарове за подобни евентуалности. Щяхме да изпуснем, ако за по-сигурно бяхме останали в лагера с палатките. Този без палатките беше сред по-интересни природни образувания и разполагаше с най-добрата площадка за съндаунърси* в резервата.

Комапния си правихме аз, Луиш и трима други. Трябва да познаваш добре португалеца Луиш, за да оцениш комичността на първата среща. С една дума - не понася французите. От детството си, когато са го насилвали да им учи езика и нравите. Веднъж в Етиопия за малко да се сбие с цяла група, защото му отместиха раницата на опашката на летището, където той, самият, ги беше предредил. Та по пътя към Лимпопо Луиш в приповдигнато настроение ми опява многократно колко много обича да се среща и запознава с нови, хубави, хора. Пък от някоя среща току виж излязло нещо по-сериозно.
Като стигаме на КПП-то и, предвид че от другата страна няма почти нищо друго освен резерват, няма и много трафик. Забелязваме трима души, които разтоварват велосипеди от някаква кола и
Луиш веднага тръгва да се присламчи към тях с цел запознанство, докато аз ровя нещо из нашия си багаж. Изведнъж спира като ударен от гръм и се връща, без да се е доприсламчил, пребледнял/позеленял: "Ама те си говорят на френски!" Следващия половин час се правим, че не ги забелязваме и че ни най-малко не се досещаме, че сме тръгнали на едно и също сафари, докато накрая, щем не щем, се застигаме на паспортното гише. И те вадят канадски паспорти! Луиш грейва и едва ли не се хвърля да ги разцелува. Ришар и Изабел - мъж и жена от провинциален Квебек и тяхна приятелка Неха от Едмънтън Албърта, индийка по раса, чиито родители, лекари, живеели в Уганда, преди Иди Амин** да ги натири всичките кой, където намери, и да закопае по този начин малкото останало да работи от икономиката на страната си.

Много добре си паснахме с тях. Инженери в минното дело за някаква компания в Йоханесбург от 2-3 години. Около 30 годишни. Все едно себе си виждахме, няколко години назад във времето. Нямам предвид минното дело, ами емоциите и любопитството да откриеш, разбереш и преживееш африканския юг на място. И африканската диета.

За мое задоволство, нямаше крем карамел (за разлика от Луиш в Етиопия мой враг не бяха французите, а кремът карамел). Но пък имаше mielie pap - вездесъщият качамак от първи род (царевично брашно и вода), присъстващ на африканската трапеза по-често отколкото хлябът - на българската.

Водачът Джохан беше на ниво и като велосипедист, и като шегаджия, и като източник на полезна информация. За животните и хората. За пет години стаж 80% от клиентите му били южноафриканци, от които нито един ("Zero!", цитат) черен. Губят!

Botswana 2010: Cycling Mashatu

Д.'10

Всички илюстрации:

*sundowner - британски колониален жаргон за произволно алкохолно питие, консумирано по Африка, най-често, но не задължително, по залез слънце, и най-често, но не задължително, джин с тоник.

**Иди Амин - сержант, диктатор и по своя воля крал на Шотландия от 70-те години на XX век

Шабат в Тел Авив

2010-10-07T12:45:00.000-07:00

В Израел може и да съм стъпвал, но не е било там където изралеците си живеят живота ...

... и къпят в морето.

А и не бях преживявал шабат. Сега преживях. Улиците отведнъж опустяват, всичко живо се изпокрива, не пипа никаква работа, за да може да похапне в семейна среда претопления обяд, приготвен не по-късно от петък по обед. Четене на добре отлежал литературен материал по време на обяд се смята за добър вкус.

Но за туристите няма основания за паника. Поне в Тел Авив. Магазините може да са пуснали кепенци, влаковете и градските рейсове - да са се прибрали в депата, но най-важното - кафенетата и баровете - са отворени. Също и арабските фелафеладжийници.

А ако си много стриктен, можеш да позлваш шабатския асансьор. Понеже споменатите вехти книги опреди Новия завет забранявали да се натискат електрически копчета в събота, асансьорът просто е настроен да спира на всеки етаж. Но в моя хостел - голям конак от отоманско време в стария град Яфо - нямаше асансьор. Нямаше и цигулар на покрива.

На покрива имаше терасо-кухньо-спално с гледка (спално - за младежи със спални чували. За възрастните си имаше стаи с таван и вентилатор).

Оценка с две думи: Тел Авив ми харесва ужасно много в категорията - градове с плажове. Може пак! Няма смисъл да се бие път до Рио.

Единствено цената на порция диня с бяло сирене, без хляб, но с кафе, при това ужасно (съвет - никога не си поръчвайте "турецкий кофе" в Тел Авив даже и с гледка към яхтено пристанище! Еспресото е каквото трябва), 80 шекела, ми се стори леко пресилена. Но пък за по-малко пари, без гледка към хубави яхти, но с гледка към хубави хора на съседните маси и по улицата, си облизах пръстите от тиквени кнедлички в жълто кокосово къри с маково семе за обяд. А на вечеря, пак там, лозови сармички с овча кайма. А на закуска - иракска пита с тахина, варено яйце, пържени патладжани и салата от дребно нарязани домати. Дизайнът на мястото беше всички и всички столове да бъдат абсолютно различни (даже клишето "еклектично" не е на място), вероятно придобити на безценица от мебеловехтошарите на чиято чаршия се намира въпросното кафене, където се сбират предимно млади хора да се ровят в интернет с най-новите си апълски гаджетчета. Много е тренди. Едиснвтено не са се сетили да предложат на клиентите да си съобразяват облеклото с дизайна на масата, която си изберат. Колкото по-висока, и с колкто по-бяла покривка, толкова по-официално. А за келнерите и келнерките оставяме неогрънджарския вид с прокъсани дънки или мърляви шорти.

Та в Тел Авив карахме рождения ден на един приятел, изпратен от южноафриканската си IT-компанията да научи израелските програмисти как да си вършат работата. Израелските програмисти със сигурност са били в състояние да направят две-три дребни промени в собствения си код без подкрепления. Но били редно да се покаже, че черните им южноафрикански колеги са още по-сръчни. Само че в последния момент се оказало, че черните южноафрикански колеги нямат паспорти, а чиновниците от вътрешното им министерство точно тогава решили да стачкуват и вместо да обръщат внимание на нуждаещите се от административни услуги граждани, да пообръшат малко кофи за боклук в центъра на Претория. Та в крайна сметка командировали белия англичанин. И един ливанец, на когото израелските имигрантски му разказали играта, тоест държали го цял ден да им разказва биографията си, а той, човекът, си бил вече трето поколение имигрант в Южна Африка.

Аз минах сравнително бързо паспортните и багажни проверки, макар че един друг юзър, пребиваващ в (свободен?) Квебек, за една бройка да ме вкара в грандиозен конфуз. Точно на обществения компютър на летище Бен Гурион в държавата Израел (от всички места на земята!) се случи да отворя негов мейл. В мейла - линк. Обикновено праща безобидни шегички, та го отварям, без да се замисля. Що да видя (и аз, и половината летище!) - резултати от търсене в гугъл на портрети на Адолф Хитлер. Без повод. А аз тамам съм се обяснявал на Мосад, Мусад, Месад и Мисад, че съм миролюбив българин, достоен потомък на онези, на които в Тел Авив е посветен цял парк с паметник "На българския народ".

На тоя паметник бях попаднал съвсем случайно, разхождайки се южната част на града (по-загубената) от Яфо към руския манастир, вдигнат около гроба на Св. Тавифа, дето я бил възкресил Св. Петър.

А всъщност изобщо не търсех Св.Тавифа, ами Св.Баухаус. Там е! В количества.

Поводът "белият град" Тел Авив да бъде включен в списъка на световното наследство. Централната част на града е планирана на зелено след Първата световна, а преобладаващият стил от 30-те и 40-те години на XX век е именно баухаус. Наложен не на последно място от навреме заселили се в Палестина творци, бегълци от Хитлеровия режим в Германия.

Естествено, поразмесило се е и с по-модерно влияния, но общото впечатление е на приятна за живеене градска среда. С кафенета, кафенета, кафенета! И плаж за къпане след или преди работа. Какво повече ти трябва. А от завистливите палестински араби те пазят срочнослужещи, които и в градска опуска по шорти и джапанки се разходжат с авотматите си на рамо. Най-израелският от ендемично израелските обичаи!

Israel 2010: Tel Aviv - Yafo

Д.10

Илюстрации:

ЮАР 2010: Футбол и сафари

2010-09-16T14:24:00.000-07:00

С Пол налетяхме на явлението Freedom Challenge в градчето Уилоумор на изхода на Маймундере (Baviaanskloof, афр.) в Източния Кейп. И събудиха любопитството. Тоест налетяхме на една жена, която седеше пред лаптоп до огнището до късно през нощта в Историческата Страноприемница и водеше разговори по телефона, от които добиваш впечатлението, че координира разни велосипедисти фантоми, които са замръкнали на най-различни места, отдалечени на десетки километри едно от други и при това се движат по различни маршрут.
Странноприемницата беше до толкова историческа, че под предлог музейност някои характерни за Южна Африка от близкото минало ограничителни табели си седяха точно там, за където може би са били предвидени.

Малко преди полунощ един от фантомите се материализира и излапа два огромни стека наведнъж. Други не видяхме, но на стопанката беше обещано поне още двама-трима да се отбият на път за Паарл (което още няколко стокилометрови етапа на запад) да опитат от прочутия и по цялата провинция шоколадов пудниг. Ние не го опитахме. Придържахме се към яйца с бекон. Но разбрахме, че става дума за някакви маратонски придвижвания с колело по дължината на Южна Африка от Дърбан до Кейптаун, но през възможно най-много планински проходи. Или за състезание, или за почивка. Почивка ??

С Пол се бяхме събрали два дни по-рано в цитрусовия чифлик Лупус ден. Най-близкото (90 км!) до стадиона в Порт Елизабет място, в което беше успял да намери свободни легла за вечерта след мача Англия-Словения. За който беше карал от Претория цялата предишна нощ. Напълно безразличен и към двата отбора, аз не бързах за самия мач и се присъединих за етапа "сафари" със самолет същата вечер. Билет за полет, който хваща мача, струваше четири пъти по-скъпо от билет за полет, който го изпуска. Избрах евтиното. А за резултата се опитах да се осведомя след кацането от най-очевидното място, обозначено като FIFA Information Desk и обслужвано от поне четири, предполагаемо информирани за всичко от света на футбола и световното услужливи момичета. Е, точно тая информация я нямаха. Но Пол я имаше. Англия била с 1:0.

(снимка Пол Адолф)

Заварих го, издокаран с червена английска фанелка, прегракнал от бира и скандиране. Предвидливо не бях пил в самолета, че да има кой да кара през нощта до цитрусовия чифлик. Където ни чакаше още цяла тумба грогясали от викане английски запалянковци на средна възраст с изпитващи еластичността на червените им фанелки бирени коремчета. На сутринта се изнесоха към Блумфонтейн за следващия мач с немците, а нас хазайката ни наказа без портокали за закуска. Сигурно за само двама гости не се полага фруктиера край камината. А и да се полага, сигурно не се полага да си вземаш от нея. Така и не ги разбрах правилата, но в портокалова градина през сезона на реколтата си останах обезпортокален.

Четвъртъка прекарахме сред слоновете и словенците в националния парк Адо Слон (Addo Olifant, афр.). За първи път в писаната история се случва словенците да са повече! Явлението надали ще се повтори в обозримо бъдеще.

За разлика от словенците обаче ние подминахме набързо слоновете и стигнахме до най-южния край на парка - колчестерските дюни - точно по залез, най-красивия момент на денонощиетео. Много хубаво място. Открих го миналото лято, но през зимата без рибари и моторници е още по-хубаво.

(снимка Пол Адолф)

Маймундере е черен път, който отнема цял ден с кола (не мога да преценя за планинско колело), като колата се препоръчва да е сериозен 4x4. С моето рено бих може би минал, но нямаше да ми е комфортно.

От източната страна се качва един суров планински проход, преди да се слезе в сравнително по-разлатата долина на запад. Има най-различни местенца за пешеходни разходки, палатки, вирчета за къпане (през лятото!) и пещерни навеси за преспиване по пътя.

На другия ден, събота, продължихме към Храф-Рене ...

... да видим характерното конично връхче (koppie, афр.) в Долината на опустошението. Минавал съм оттам, но на Пол му беше за сефте. Резерватските площи са се разширили от миналия път и сега се казват национален парк Камдибу. Но гледката си е същата рабира се.

А следобеда остана за зебрите, антилопите и просторите на Великото Кару от съседния национален парк Планинска зебра (berg kwagga, афр.)

Правилното място за зимна вечер на пълнолуние на тераската на бунгало с бумтящо огнище зад гърба. Което за да се разбумти, е отнело около час, защото сме нямали нужните подпалки. Преди свещта да свърши работата с героична саможертва. През което време Гана в била Щатите на телевизора при рецепцията. За радост на рецепционистите африканци.

От неделя сутринта нещата за Пол тръгнаха стремглаво надолу. Първо, ладнроверът отказа да запали. И не беше от паднал акумулатор. Нито от нещо механично. Решихме, че по някаква причина му се задейства имобилайзерът и че проблемът е в декодера на връзката ключове. За което също трябва да се ходи на сервиз. Ама къде и как? Той е член на Съюза на автомобилистите и оттам му покриват влачене, но не чак до Претория. До Порт Елизабет. И то в понеделник. В неделя ни закараха само до съседния град Крадок, където умираш от скука как един следобед да уплътниш, камо ли да заживееш там.

А собственичката на сервиза, която звучеше като автентична англо-южноафриканка по телефона, а се оказа расова китайка, ни посъветва да сме се пренесли и ние там, че да избягаме от престъпността в големия град. Е, намерихме една пицария за обяд, която беше вече ографитена отвътре от английски запалянковци.

Щом и затънтени места като Крадок успяват да си раздвижат бизнеса покрай световното, значи наистина е добро за държавата.

И после - Англия падна от Германия юнашки. 4:1. За вгорчаване на усещането съдията не видя изрванителен гол за англичаните при 2:1. И не му стига това на Пол, ами аз му бях единствения съ-бирник в единствения отворен в неделя бар (в огрухания от времето, позакърпен тук-там с талашит викториански хотел) и виках за Германия. А после го изоставих и хванах нощен рейс за Претория. Това, разбира се, беше най-практичното решение. Нямаше как да влачат кола с двама пътници към сервиза в Порт Елизабет. Не, че е много удобно с рейс, де. Имаше билети само за най-евтината компания с най-тесните седалки и със славата за най-много катастрофи. А и трябва да сменяш на автогарата на центъра на Йоханесбург. По тъмно. Кеф! Но пък стигаш сутринта в понеделник тамам навреме за работа. Игра на цифри - от Крадок до Претория 800 км излизат R299.-, от Претория до летището за 50 км са R300.-

SA 2010: Eastern Cape Soccer Safari

И понеже са му малко пробелмите с колата и загубата от немците, Пол си изпусна мача Бразилия-Чили на Елис парк, за който си беше купил билет. А аз го спечелих.

From FIFA 2010 Ellis Park

Е, бразилците също спечелиха, но после си намериха майстора. Така си трябва!

Д.'10

Снимки от сезона на Световното по футбол:

FIFA 2010 Ellis Park

А тези са от веднага след финала с приятели от чужбина, пристигнали да го гледат на живо

SA 2010: No-Whales-Trip to The Cape

Хубава я свършиха испанците на тоя финал! Едно, че португалците веднага изявиха претенции за купата по силата на договора от Тордесиляс, че всичко завоювано от испанците, източно от 46-тия меридиан им се полага по право. Но по-лошото е, че купонът приключи. Пустота!

Летен дъжд, дракони, гълъби на мира и рибка с картофки по Британските острови

2010-09-10T09:52:00.000-07:00

England 2010: Dorset, Devon

07-08 август, Девън

Новият британски премиер Камерън въздигнал почина "Изберете британското" и вместо да си заведе семейството като хората на почивка с fish&chips в Испания избрал Корнуол, в най-югозападния ъгъл на Кралството. Повод за Independent да посвети цял уикендовски брой на вестника на читателски истории с провалени (от времето!) ваканции в родината.

Реших да проверя на място. Е, не е чак толкова лошо положението с английския летен дъжд. Раздвижихме колата на Ивайло от Лондон до Девън през Дорсет. Корнуол ни се стори далчеко само за един уикенд. Времето беше на наша страна напук на апокалиптичните прогнози от weather.yahoo за потоп. Небето се прочисти още в събота на обед и се задръжа на шарена сянка до неделя вечер.

(Да започенеш пътпепис за Британските острови с цял параграф подробности за времето, илюстриран с подходящ британски видеоклип, е въпрос на добър вкус! Всъщност не става дума за пътепис, а за снимки с коментар тоя път)

Познавайки ме, Ивайло правилно беше преценил, че е най-лесно да ми осатви на мене картата и пътеводителите да избирам маршрута. Отправихме се ужким директно към източния бряг на графство Девън, но покрай спирания за кафета и прочие по магистралата, пладне преваля още на средата на пътя и, попрегладнели, излязохме на морето още в Дорсет и спряхме в първото градче с плажче, което се изпречи на пътя. Лайм Риджис.

Сърцето на юрския бряг (където се говори, че вкаменелостите от ерата Юра се ронят от скалите в такива количества, че с кофи да ги събираш), което от есемеси се разбира, че е точно градчето, в което е живял Пол (редовен герой на други сводки, предимно африкански). Докато майка му е държала къща за гости срещу музея, той пиел точно определена марка I.P.A (Indian Pale Ale) в един от пъбовете. Аз пък избрах HIX Oyster Ale 5.5% в едно модерно рибно ресторантче с хубава светла тераса над плажа. Нажлюдавайки капризите на облаците над градчето си изведох правило, че цаката на една плажна ваканция в Англия е да уцелиш огрятото от слънце петно на плажа.

Оттам тръгваме по крайбрежието и всяко следващо градче го намираме различно по дух. Първото е Биър. Пише се като бира, но е съвпадение. Не, че няма бира, но рибата е повече. Тамам имаха селски рибарски празник, придружен със състезание за повече улов. Хористи пееха закачливи, но все пак като за пред деца, моряшки песни, печеше се риба на скара, а накрая наградиха лауреатките (принцесите) от местния ученически конкурс за красота. Предполага се, че броещите се на пръсти момичета в гимназиална възраст от селото ги награждват на ротационен принцип през година, защото миналогодишната принцеса хем изглеждаше по-млада, хем с класи по-хубава от тазгодишната. Ролсройсът, който ги докара, сигурно си е същият последните 40 години.

Бранскомби е по-скоро разхвърляна махала/вилна зона, отколкото село. По тясно пътче се стига до гънка на релефа, от която морето не се вижда, но се е сторила подходяща на средновековните хора точно тук да издигнат тежка каменна църква, значително надвишаваща съвременната значимост на селото. Не посмяхме да спрем на паркинга на викария, макар и всякакви служби за деня да бяха отдавна отминали.

Следващото вече решихме да го "наречем ден" (call it a day, англ. "да прилючим за деня") и да търсим подлсон. Сидмут. Викториански курорт, излязъл на мода някъде през 20-те години на XIX век и застинал във вида си от 90-те на същия. Как пък се случихме точно в хотела, в който била спала кралица Виктория, когато била още само принцеса и още много години щяло да минат, преди да излезе на първа позиция за престола.

Преполагам, че по онова време морето не е и било цел на ваканциите, ами просто (романтичен?) фон на селско имение. Но руската велика княгиня все пак била избрала стая с гледка към вълните в частен пансион. Велика княгиня в сидмутската верския е като Човек от министерството в баба Тодоркината созополска версия. Като че в цялата история на Русия има точно една. А те са били цели кошери във всеки един момент. Сигурно затова им е бил тесен Крим. Сидмут уверено поведе в класирането за най-пенсионерско летовище по девънското крайбрежие, докато към 9 вечерта не излязоха и младите местни дами, всичките пет, издокарани с късополи вечерни рокли и грим на звездички. Събота вечер - времето да се съберем на по бира по женски, да си пофамилираничим на "кучко" и то надвиквайки се достатъчно силно, че ако не глухия цар, то поне глухата велика княгиня да разбудим. Английски обичай.

Торки се слави като "перлата на Английската ривиера" и може би е бил приличен моркси курорт, преди тълпите летовници да открият Испания и плажът да опустее. Сега е толкова западнал и старомоден (по модата от бедните следвоенни години), че даже е трогателен. Останала му е славата му на място на действито на комедийния сериал за консервативния провинциален хотел Fawlty Towers с Джон Клийз. Е, и като родно и творческо място на Агата Кристи, разбира се.

Следващата спирка беше навътре в графството. Тотнес. Процъфтяло някъде през XVI век градче със замък, голяма църква и съхрнила се близко до оргинала търговска (единствена) улица. По неясно какво стечение на обстоятелсвата в наши дни е станало притегателен център на нюейджъри от всякакви течения, които с тоалетите, с възрастта, а също и с нарочно заредените за тях магазани с източни благовония и шарени прежди му дават много по-свеж вид от Торки и Сидмут.

Плимут е големият град в района, една от главните бази на британска военноморска мощ през вековете. Така е подреден, че да не можеш да не го забележиш. Добър избор за почивка, за гледане на гледки, на хора и ... на мач. В пристанищен пъб до въртележката, малко по-надолу от 20-метровите скалите, от които гиманзисти в неопренови костюми се надцакваха пред момичетата със скокове във вода. На Уембли играеха за суперкупата на Англия син и червен отбор. Червеният би. Татуиран българин вкара гол.

Че време за пешеходна разходка по Дартмур няма да остане тоя уикенд, отдавна беше станало ясно. А и порочно изсушената ми след газене през африкански реки маратонка вече беше успяла да ми разрани едното стъпало. Но за спирка на катедралата в столицата на графството Ексетер остана. Студентски град, но и той заглушал в неделя късен следобед.

09 август, Ливърпул

England 2010: Liverpool

Ето къде бил дъждът.

За минути се забули целият град и почна да лее. Но и Пикасо беше тук и се скрих при него в галерията. Всъщност май някъде бях чел по списания, че тоя сезон главната културна забележитеност в града е изложбата "Пикасо и мирът". Колко ли труд, пари и нерви отиват да се подреди такава изложба с произведения от всевъзможни световни музеии и частни колекции. Акцентът е върху творчерството му от 40-те години нататък, представено в паралел с негови общестевни изяви. Как станал (френски!) комунист, защото комунистите се съпротивлявали на нацистите, пък после така и не разбрал що е то социалстически реализъм и защо в кварталното партийно бюро не му харесват рисунките и го карат да си направи другарска самокритика за буржоазна упадъчност. Нямах идея, че освен гълъби на мира, е рисувал толкова много бухали и кози! Ливърпул за сравение с Плимут е центърът на търговския флот на Империята. А тая империя от и за търговия е съществувала. Завладяването със сила и администрацията на колониите са били поддържащи дейности.

(За Китайската империя ли става дума ??)

До Ливърпул се прехвърлих от Лондон с Virgin Trains. Първа класа след 9 часа ми струваше само 9 лири повече от втора, а включваше безплатна порция яйца и бекон. Която пренебрегнах, защото бях изпълни личния си ритуал да закуся с топло прясно корасанче със шунка и сирене на гарата. Юстън. В махалата! В града освен Пикасо и размотаване по центъра вмъкнах в програмата едно виенско колело (където по липса на опашки ми подариха няколко допълнителни завъртания без възможност за бягство) и разходка до безумно голямата за строена през XX век култова сграда катедрала. Че и грозна при това. Кубична неоготика ?

Католиците не са останали по назад с някаква обърната фуния от видим бетон на видима възраст 40-50 години. После разбрах, че съм пропуснал да надникна в бар Филхармония до залата на филхармонията, който се водил един от най-красивите в Англия, а клозетите му били вписани като паметник на културата. Обяд с нещо леко на старите доковете - реставрирана като туристичека атракция изторическа зона, която явно толкова много десетки години не е била поддържана, че е влязла в списака на Юнеско, като автентично съхранило се наследство от индустриалната революция и бумът на морска търговия през XIX век. От Ливърпул към о-в Ман продължих с ферибот. За сефте. Нов-новеничък скоростен катамаран. Който обаче пътувал сезонно и при умерено вълнение. На по-силно си пускали изпитаното старо калтещо корабче. Морето е осеяно с токогенериращи вятърни мелници!

10 август, о-в Ман

Isle Of Man 2010

Напуснах Европейския съюз, но първата витрина, която се изпречи пред погледа ми се оказа клуб на румънската диаспора на о-в Ман.

Е, нищо нередно няма в румънски клубове на остров с има/няма 80000 души население, опитващо си да си припомни позабравения от няколко (десетки?) поколения келтски език. Близък роднина на ирландския келтски. Странен език, при който очевидно падежите се отразяват на първите букви в думите, нежели на окончанията, та даже в официалното името на острова/нация M e преминало във V: Ellan Vannin.

Дали манчани/ванчани са нация или случайно оказало се на британско офшорно парче земя население, е дискусионен въпрос. Културно-историческите им аргументи за национално самочувствие не са по-слаби от, примерно, шотландските. В някакъв момент (от няколко средни века) ужким техните лордове са си налагали волята и на Ирландия, и на Шотландия. Преди англичаните да се наложат над всички. Но викингският им парламент, Tynwald, си съществува в оригиналния вид и има много повече свобода на действие от дарените по волята на Тони Блеър парламенти на Шотландия и Уелс. Ман делегира единствено отбраната и външните си работи директно на Лондон.

Нередното е, че всичко затваря в 5:30 следобед, включително и кафенетата и бързохранителниците. Човек един чай няма къде да изпие, след като цяла сутрин е гребал с каяк (много приятно!) сред средновековните декори в залива Пийл ...

... и не е успял, даже и с експреса да се прибере навреме в столицата Дъглас.

Е, пъбовете не бяха нито затворени, нито претъпкани вторник вечер, та не пропуснах да опитам няколко пинти от местните марки бира. И да поиграем билярд (напълно непривично за мене занимание, но не съществуваше извинителна причина да се измъкна) и да обсъдим острова и континентите с местното кушеткосърфиращо лоби. Представено от един Том, който си призна за по-голяма доза сингапурска, отколкото келтска кръв във вените. Точно се бил регистирал за избирател и взел манкски паспорт и още на другия ден му излязъл късметът да го привикат за съдебен заседател. И то на първия процес за убийство от няколко дестеки години насам. Не ще и дума, делото се проточвало вече с месеци, през което време държавата му плащала заплатата, а работодателят скърцал със зъби за пропуснати ползи от работата му в някаква банка. Да се работи в банка на офшорния спрямо всякви данъчни администрации о-в Ман, не е никак рядко поприще. Впоследствие се разбра, че журито е признало подсъдимия за виновен за умишлено убийство чрез пожар.